ИВАН ВАЗОВ – „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” – „ПАИСИЙ”

Бихме могли да наречем Вазовата „Епопея на забра¬вените” пантеон на без-смъртните. В годините не¬посредствено след Освобождението, когато „разчетът владей, не духът”, забравата бързо обгръща едни от най-светлите имена на националната ни история. Нара¬неното българско сърце, въз¬мущението на големия патриот спонтанно избликват в тържествената патетика на одите – но не като про¬тест, а като възхищение от делото на героите. Сло¬вото на Вазов не само из¬тръгва от забвението наци¬оналните ни светини, но съз¬дава онези внушителни пое¬тични портрети, които се вписват в нашата представа за героичност. Те живеят в съзнани¬ето на всеки от нас и в народната па¬мет с образите, които е изваял патри¬архът на българската литература. Така че цикълът от 12 оди в „Епопея на за¬бравените” е не са¬мо едно силно лите¬ратурно присъст¬вие, но и неотменна частица от нацио¬налното ни съзна¬ние, от нашето ми¬нало и настояще. Целта на Вазов е да възпее подвига на героите и чрез великото им дело да събуди националната гордост на бълга¬рина. Неслучайно два стиха от „Паисий” звучат в народното ни битие като огънче и импулс за отстояване на българското самочувствие: „и ний сме дали не¬що на светът и на вси словене книга да четат”. Народопсихологическото въз¬действие на Вазовите оди запазва актуалността си през изминалото сто¬летие. Днешният ден с подмяната на ре¬дица нравствени стойности е ярък при¬мер за това. Одата „Паисий” започва с мрачна кон¬статация, лаконична и недоизказана: „Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!” това са годините, които отделят Паисиевата „История славянобългарска” (1762 г.) от Вазовата творба (1881 /84 г.). В духа на романтичната литература по¬етът очертава тайнствената карти¬на на Атонския манастир. Както в целия цикъл, и тук стихът, най-често дванадесетсричен, многословен в струпването на определения, звучи храмово тържествено. Героят е въведен в поетичното действие с епи¬тета „тъмен” („монах тъмен”), който, за разлика от „тъмнини дълбоки” в начало¬то, тук носи съвършено различна инфор¬мация – неизвестен. „Епопея на забравените” следва класическата специфика на жанра – лироепичен. Повествователните моменти са много пространни, но те се разсти¬лат по гребена на мощна емоционална вълна. Одите на Вазов са образец на па¬тетично лиричен поетически разказ. Описателното въведение ярко откроява образа на лирическия субект, напълно идентичен с автора. Той разказва прочувствено като ангажиран страничен наблюдател, който, картинно възкресявайки миналото, търси истината за своя герой. Въпроси-догадки следват неудържимо един след друг и създават напрежение на поетичната интрига: Що драскаше той там, умислен, един? Жи¬тие ли ново, нов ли дамаскин, зафанат от дълго, прекъсван, оставян и пред кандило¬то сред нощ пак залавян? Поличби ли божи записваше там? Романтичните еле¬менти са провокирани и от самата епо¬ха – крайни, изключителни обстоятел¬ства, тайнствена изолация, откъснатост от света. Открояват се специ¬фични прийоми на романтичната лите¬ратура, например контрастите, характерни за целия цикъл: „Или бе философ? Или беше луд?”; „ младия прави мъдър, а стария – млад”… Стихотворението е из¬градено по антитетичен принцип: сред общия духовен застой се възправя атонският монах с великите цели на своето слово; на тоя, който „се отрича от своя си род”, е противопоставено величието на българската история. Емоционалният поток водопадно се излива в пореди¬ца градации: И той фърли поглед-любовен, приветен към тоз труд довършен, подвиг многолетен, на волята рожба, на бденьето плод… Както в одата „Левски”, така и тук характеристиката на героя е еднотонова, без нюанси и светлосенки. Нито един щрих не засенчва самоотричането и великата мисия на Паисий. В пълната абсолютизация на духовно възвишено¬то рефлектират силни влияния на ро¬мантизма. Вазовите оди са заредени с по няколко кулминации. Къде бихме ги потър¬сили? В края на огромния труд при съз¬даване на историята? В началото на монолога? Или в гневните отправки към забравилите рода си? Или във възхвала¬та на славното минало? Ако в „Левски” монологът на Дякона е лирично въведение, то монологът на Паисий обхваща половината творба. И в двете оди няма разлика между авторското слово и словото на героя – съща¬та патетика в разгърнатата поетическа фраза, същият неудържим водопад на емоцията. Вазов изобщо не е целял да наподоби езика на Левски, въпреки че от многобройните запазени негови пис¬ма добре е познавал логичната му стег¬ната фраза. При Паисий положението е по-различно. Наистина през 1882 г., ко¬гато е написана одата, липсват изслед¬вания за личността и делото на атонския монах, но по възрожденския си па¬тос „Епопея на забравените” тясно се родее с Паисиевата история; не само емоционално, но и концептуално – бурен, напорист стремеж да се разбуди гор¬достта и самосъзнанието на българи¬те. Съхранявайки специфичната тонал-ност на своите оди, Вазов се доближава не само до Паисиевия патос, но бих¬ме могли да говорим и за сериозно сти¬листично влияние. Изобилието на възклицания и обръщения не са повлияни са¬мо от романтичните оди на Юго. Те са твърде близки до стилистиката на най-пламенните, най-прочувствените моменти в Паисиевата история. Да срав¬ним мотото към Вазовата ода „Паи¬сий”, взето от „История славянобългар¬ска” на Хилендарския монах: „О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?… Или не са имали Болгаре царство и господарство?”, и послед¬валите стихове на поета: Горко вам, безумни, овци заблудени, със гръцка отро¬ва, що сте напоени. Вазовите настав¬ления сякаш следват Паисиевата дидактичност: „Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик…”. За това говорят и многобройните повторения: „Четете да знайте”, „Четете и знайте, що съм аз писал, …четете, о, братя, да ви се не сме¬ят… „. Обръщението „Болгаре” Вазов пряк заимства от Паисий. Монологът се открива с прочувствен възглас – оценка за създаденото: Конец! На житие ново аз турих венец… От днеска нататък българският род история има и става народ! Многословният в одите си Вазов тук е пределно лаконичен. Пое¬тът продължава възрожденската мисия на Паисий с надежда, че великите при¬мери от близката ни история ще съживят самочувствието на българите. Той търси мястото на нашите герои в све¬товния пантеон на безсмъртните. Оттук и многобройните съпоставки с митологични образи и знаменити исторически личности. (Паисий е „кат някой дре¬вен библейски пророк ил на Патмос дивий пустинника строг…”). В пристрастния, емоционално на¬прегнат монолог отчетливо се открояват основните концептуални ядра на Паисиевата история. В контраста по¬зорно настояще – славно минало, блика възрожденска настъпателност. Повествователно лиричното пътуване в дебрите на историята е подчинено на една идея – да се докаже миналото вели¬чие на българите: Четете да знайте що в стари години по тез земи славни вър¬шили деди ни… и била велика българска държава. В поезията ни обръщението „братя” има своеобразна традиция. Ботевото „братя сюрмаси” при Вазов се среща във вариантни повторения: „моите братя” („Левски”); „наш брат”, „вашия брат”, „о, братя” („Паисий”). От Ботев и Вазов това определение трайно се налага и по-късно в българс¬ката поезия. (При Смирненски – „братя мои, бедни мои братя”.) Одите от „Епопея на забравените” Вазов пише в прилив на неудържимо вдъхновение. Първите пет от тях – на един дъх, за три дни, в усамотението на своята пловдивска къща. Под „Левски” по¬етът отбелязва: „ Това стихотворение и следующите го („Бенковски”, „Кочо”, „Бра¬тя Жекови”, „Каблешков”) се появиха в стихосбирката „Гусла” (Пловдив, 1881 г.). Останалите късове от „Епопея на забравените” бяха написани и напечатани през 1882 г. в „Поля и гори”… Пред проф. Иван Шишманов Вазов разказва, че в някаква руска книга чел оди за шведски патри¬оти на финско-шведския поет Йохан Рунеберг. „Най-прям повод да възпея „забра¬вените” ми даде обаче Захари Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните герои на въстанието. „По също¬то време Вазов чете „Легенда на вековете” и признава: „бях очарован от елана, от широкия размах на френския поет”, а после с подценяваща скромност нарича одите си „реминисценции” на Юго. С то¬ва обаче никой не би се съгласил – възхи¬щението и плодотворното влияние на Юго не нарушава самобитността на „Епопея на забравените”. Одите остават един от творческите върхове на големия поет на България Иван Вазов и на цялата българска лите¬ратура, частица от националното ни битие и самосъзнание, свят, вечен пантеон.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × 5 =