ИВАН ВАЗОВ – „ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ” – ГРАЖДАНСКАТА СЪВЕСТ НА ПОЕТА

Вазовите творби, особено онези от тях, писани на водораздела между освободителния за България XIX век и начало¬то на новото XX столетие, са винаги съзвучни с търсенето на хуманна справед¬ливост както от страна на общество¬то, така и от самия поет. В художественото съзнание на твореца е заложена представата за социален модел на об¬щество без нравствени и духовни кон¬трасти. Но действителността в българския обществен живот се оказва твърде различна от хуманните пориви за соци-ална справедливост на Базовата душев¬ност. Неговите творчески сетива откриват дискомфорта, съчувстват на огра¬бения, духовно беден българин, но не на¬мират разрешение за социалния кризис на българското общество. Дисонансът между поетични нагласи и обществени реалности определя елегичния тон на лиричните Вазови изповеди с ярка гражданска насоченост от този творчески период. Поетът е скръбен, но готов да спори и излее негодуванието си. Обществената действителност и Ва¬зовият хуманен максимализъм, конфликтно сблъскали се на прелома на две епо¬хи (края на XIX и началото на XX век). Раждат Критичната импулсивност на Вазо¬вата гражданска лирика. Все по-нарастващият вътрешен ри¬тъм на човешки и граждански протест присъства и в гневната повелителност на анафорично повторения Вазов рефрен: „Елате ни вижте!” Той определя не само проблемната насоченост на стихотворението с идентично заглавие, но и очер¬тава възходящо градираната деветстепенна скала на Вазовото възмущение, впи¬сано като целенасочено повторение в деветте строфи на творбата. Стихотворението „Елате ни вижте!” е включено в издадената през 1899 г. Ва¬зова стихосбирка „Скитнишки песни”. Тя най-точно отразява вътрешното поетично състояние на Вазовата „душа-скитница”. Раздялата на поета с патриотичното, освободително минало е мъчителна. Но още по-трагично е усещането му за не¬възвратимо загубени национални ценнос¬ти при вида на потресаващите картини на социална и духовна нищета. „Скита” Вазовата душа. „връща” се по¬етичната му мисъл назад към миналото на забравен, сякаш винаги загубен пат¬риотичен идеал. „Скита” и сред социал¬ните реалии на нова следосвобожденска българска действителност и открива са¬мо пътя към ново човешко и гражданско разочарование. Това пътуване към забра¬веното минало на българската духов¬ност е белязано със страшния вик на ужас и срам – „Елате ни вижте!” Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя, по кръчми, по хижи – ума ми размътя. душа ми покъртя! Ум и душа, поетични сетива и човешко сърце се сливат и градят социалния кри-тичен патос на дълбоко протестни по¬етични картини, които очертават Вазо¬вата творческа теза. Тя е поставена ка¬то лично възмущение и социална гражданска позиция на твореца във втора строфа: Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени, тъмничен въздух: В полумрак потопени човеци и дрипи… На също гноище лежи скот и стопан, духовно сближени. Духовно насилие и духовна безликост – това е печалната картина на променена българска душевност в новите социални условия на българския обществен живот. Ако в първа строфа Вазов върви към со¬циалния кризис на българската душевност в края на XIX век, във втора строфа реално присъстват социалните измере¬ния на душевни деформации, обхванали ка¬то нравствено крушение българското об¬щество. Вазов не озвучава вътрешните пространства на страдащата душа. Въвежда единствено нарастващия ри¬тъм на социално отрицание и критика, въплътени в поетичния възглас: „Елате ни вижте!” Той пулсира с тъмните обеми на социална мъка и протест в съзнанието на твореца. Композиционно свързва обществения и поетичен пулс на времето, отразен в деветте строфи на творбата. Гневната ескалация на възмущението чертае пътя на Вазовия хуманен срив при прекия досег с печалните картини на со¬циална бедност и душевно „запустенье”. Вазовата поетична теза за социална критика и протест е събрана в стиха: лежи скот и стопан, духовно сближени. Тя е защитена чрез социалната моти¬вация на Вазовия лиричен гняв, отричащ духовната бедност и безликост: „Зла бедност! Неволя! Души затъпели,…, деца застарели;”. Поетът очертава същността на враждебното към човека и неговата душев¬ност българско общество. Болката на Вазов е искрена и дълбока: Тегло, запустенье!… Дълбока неволя Живота от радост, от всичко оголя! Поетичното възмущение рисува карти¬ната на социалното зло, пронизала с остротата на социалния дисонанс духов¬ните сетива на твореца: И вечно… зло входа за смях и за песни заприщи! Тук бедност вековна е гост постоянни. Разгърнал социалните мотиви, очертали негативите на обществените реалнос¬ти – духовно безличие и социална враждебност, Вазов ни прави съпричастни на вечното зло, чиято социална безперспективност е болезнено озвучена от пристрастния протестен вик: „Елате ни вижте!” Той е изпълнен с трагична безнадеж¬дност, но в него ясно звучи категорич¬ността на отрицанието. То е единстве¬ното оръжие на поета срещу грозните со-циални деформации на действителност¬та. Доказателственият финален акорд на художествено изложената поетична те¬за и звучи с широкия обем на горчиво по¬несената човешка болка от стиха на Ва¬зов: И чупи се воля и дух под хомота …………………………………………………… Човекът словесни паднал е до скота. Поетът не е дистанциран наблюдател на човешкото унижение. Той се слива, превъплъщава в жалките душевни остатъци от някогашно човешко достойнство, ос-танало в гаснещата, социално боледува¬ща душа на българина, за да усети още по-натрапващо нелепостта на униженото човешко стенание, мрачната тъмна болка на нечовешкия молитвен стон: „Елате ни вижте!” – той моли и стене, – Вий, мъдри велможи, … На миг напуснете там вашто тържище На шум и на фрази, богато платени – „Елате ни вижте!” Появява се официалното, макар и изпъл¬нено с мрачни тържествени социални то-нове, Базово обръщение „Вий”. То е заре¬дено със социалната ненавист на една лична дистанция и погнуса от празния су¬етен шум на общественото и политическо „тържище”. Печално е очертано и от¬делено със страшния социален вик „Елате ни вижте!” в началото и края на седма строфа. Този вик на ужас и срам разгръща третоличните форми на отчужденост в сти¬ха на Вазов, но и в социално „анатемосаната” сякаш душа на българина: Вий, дето в покои и в палати стоите, Към нас приближете – вий, славни, вий, сити! Откроил ясно човешката си позиция чрез ироничния подтекст на поетично имплицирана нова социално антихуманна същност – ситостта, поетът докрай извисява високия минорен тон на поетичния си граждански протест: О, доста на думи-сте нази любили – „Елате ни вижте!” Творбата е с отворен поетичен финал. Остава да звучи трагичната риторика на Вазов и гневният тон на прозвучала В стихове разбунена гражданска съвест.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen − one =