Защо поета иска прошка от майката и какво е тя за него? – “На прощаване”

Редом с образа на бореца за национална свобода и независимост в поезията на Ботев, като негов спътник е представен и образа на майката – силна и свята в мъката си по непрежалимия син. Стихотворението “На прощаване” е емоционална изповед, молба за прошка на сина-бунтовник, тръгнал по опасния път на революцията.За поета майката е мил и свиден образ, обожествен като икона, пред която той се моли . Тя е неговата опора и сила в нелекия път на борбата, светъл лъч в жестоката реалност на живота му далеч от род и родина.Обличайки синовната си обич в думи, поета иска прошка, защото ясно съзнава каква болка причинява на майчиното сърце неговия избор за саможертва. В този своеобразен монолог на сина-бунтовник образа на майката е нереален, въображаем, извикан от дълбините на неговото сърце. Тя е онзи скъп спомен, който ще го топли по трудния път на революцията, тази която най-добре ще го разбере и ще му прости. Затова и стихотворението започва направо с пряко обръщение на лирическия герой към майката. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото й лице и утешително се обръща към нея: “Не плачи, майко. Не тъжи, че станах азе хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник, та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш!” Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност на сина към майката, а епитета “клета” е пряк израз на неговото съчувствие към мъката и скръбта й. Вътрешната потребност на поета от прощаване е изведена още в заглавието на творбата. Осъзнал, че избрания от него път е “страшен, но славен”, че това е път на саможертвата в името на святото дело – свободата на народа, поетът има нужда от майчината благословия. С молбата си за прошка синът сякаш иска да се извини на майка си за избора, който е направил, за болката, която ще й причини, за неизпълнения синовен дълг като първороден син. Той ясно съзнава и разбира всички последствия от своето решение, знае, че майката ще страда и ще се измъчва при мисълта за неизвестността, която очаква нейния любим син. “Аз зная, майко, мил съм ти че може млад да загина” Споделяйки с майката своите мисли, синът-бунтовник не се оправдава, а по-скоро сякаш се изповядва преди настъпването на утрешния ден, така както вярващия се изповядва пред господ-бог. Защото за Ботев майката е нещо свято и велико като църковния олтар. Изказаното предположение за евентуална смърт цели да подготви майчината душа за това, което може да се случи по пътя на борбата. Защото това е път на риска, на неизвестността и саможертвата. Синовен дълг е синът да обясни на майката, че избрания от него път е единствено възможния, да й разкрие мотивите си, за да може тя по-лесно да приеме и понесе страданието си. Неизбежни са скръбта и болката в нейното сърце. Но тя трябва да разбере чия е вината, коя е причината синът й да поеме пътя на борбата и да му прости. А първопричината е, че е роден “със сърце мъжко, юнашко”, което не може да търпи своеволията на поробителя, че е закърмен от нея с обич към бащино огнище и роден край. “та сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище там, дето аз съм пораснал и първо мляко засукал” Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта на бунтовника в чуждата страна, но още по злочеста и страдалческа е съдбата на близките му в родния край. С особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Ето защо майката, като “майка юнашка” трябва да прости и да разбере веруюто на своя син – това че за него личното щастие се слива с идеята за борба срещу робството, съкровената му любов към родината – с безграничната му омраза към поробителите. В този смисъл синът-бунтовник превръща най-скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото, в своя съмишленица. Лирическият герой очаква от нея не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели: “Но кълни, майко, проклинай таз турска черна прокуда, дето нас млади пропъди по таз тежка чужбина…” Според народа майчината клетва е най-силна и затова поетът иска справедливият й гняв да се излее като ледена градушка върху поробителите. Съзнавайки колко много иска от майчиното сърце, синът я моли за прошка.Защото майката ще трябва да превъзмогне не само трагичната вест за гибелта на сина си, но и хулните,укорни думи за него. В своята мъка и болка тя трябва да намери сили да приеме заветите му и да ги предаде на братята му, да подготви и тях за мисълта, че смъртта не е страшна, когато е в името на мечтаната свобода, да им разкрие дълбокия смисъл на саможертвата. “но иди,майко, у дома и с сърце сичко разкажи на мойте братя невръстни да помнят и те да знаят…, че и те брат са имали, но брат им падна, загина затуй, че клетник не трая пред турци глава да скланя…” Знаейки колко трудна задача поставя пред майката и че тя може да не съумее да подтисне силната болка от загубата на своето чедо, лирическия герой отправя гореща молба-заръка към нея: да изведе братята му на хорото да послушат неговата “песен юнашка” и така да разберат истината за смъртта му и да го последват. “ и кога, майко, пораснат като брата си ще станат – силно да любят и мразят…” Въображението на поета допуска и друг изход от борбата – щастливо завръщане “с байряк в ръка”. С емоционално приповдигнат тон звучат думите на поета и към майката, и към либето. Но и тук той не изменя на своя идеал – свобода или смърт. Защото благословията, която иска от майката е: “с венец и китка” да го закичи, да го прегърне и целуне и “две думи” да му завещае – “свобода и смърт юнашка”. Всичко това звучи като особен ритуал на прощаването и благославянето на по-нататъшния път. Последно сбогом и последна молба за прошка има в думите: “Пък тогаз….майко,прощавай! Ти,либе, не ме забравяй!” За сетен път героят се прощава с майката и либето. Но опростен и пречистен чрез майчината благословия, уверен, че няма да бъде забравен, юнакът ще може да продължи пътя си към свободата или смъртта. Ботевото стихотворение “На прощаване” може да се определи като писмо, но не обикновено писмо на сина до майката, като изповед, но не интимната синовна изповед, а като усещане за раздяла преди пътуването към безсмъртието, раздяла, в която духовната връзката майка-син остава непокътната.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × one =