„ЗАТОЧЕНИЦИ”- Яворов

Конкретният исторически повод Пейо Яворов да напише стихотворението си „Заточеници” е атентатът в Солун сре¬щу Отоманската банка. Много българи от Македония, останала след Сан-Стефанския мирен договор в границите на Турската империя, са осъдени на заточе¬ние в Подрумкале – Мала Азия. За това и първата публикация на стихотворението „Заточеници” през 1902 г. в сп. „Мисъл” е със заглавие „Към Подрумкале”. – Носталгичните настроения, обхванали душите на изгнаниците, са обект на художествена интерпретация в Яворовата творба. Още в първите стихове поетът изгражда символния образ на раздялата с родната земя. Заедно със залязващото слънце „гасне” надеждата за обратен път назад към родните предели, чезне светликът, идващ от мили родни брегове, и ро¬дината остава далеч, „потънала” в кърва¬вата „прегръдка” на залеза: От заник-слънце озарени, алеят морски ширини: в игра стихийна уморени, почиват яростни вълни… И кораба се носи леко с попътни тихи ветрове, и чезнете в мъгли далеко вий, родни брегове. Тъгата от раздялата расте. Попът¬ният вятър и мислите на осъдените „ле¬тят” в контрастно противоположни посоки. Родните брегове се отдалеча¬ват, а желанието за завръщане е изга¬рящо със своята носталгична болка. Яворов рисува море от мъка, „окъпано” от романтично красив залез. Поетичната картина внушава деликатната притаеност на чувството, което „залива” с „ален” отблясък душите. Те наподобяват „морски ширини”, притихнали след разра¬зилата се буря на националния протест. Две природни стихии – на морето и на вятъра – допълват емоционалното съдържание на психологичните преживявания. Те създават носталгичното нас¬троение на изплувалата сякаш от дъл¬бините на душата поетична картина на раздялата. Романтичният силует на кораба „се но¬си леко” и с издути от попътен вятър платна отнася скръбните души на зато¬чениците към далечни чужди брегове. Неговият романтичен образ се превръ¬ща в красив символ на неизречената обич, на неизплаканата докрай любовна мъка по родната земя. Погледът обгръ¬ща жадно хоризонта, но родните брего¬ве чезнат в „мъгли далеко”. Изплувалата влага на потиснатите сълзи замъглява взора и образът на родното губи зрими¬те си реални очертания. Скръбта по ро¬дината се превръща във вътрешно пси¬хологично преживяване: И някога за път обратен едва ли ще удари час: вода и суша – необятен света ще бъде сън за нас! А Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа и Пирин ще греят нам – до гроб зарица сред споменът един. Заточението е повод за трагичен раз¬мисъл. Осъдените са обречени на незавръщане: „И някога за път обратен/едва ли ще удари час…” Без родната земя све¬тът губи стойност. Нравствените цен¬ности се променят. Човешкият свят е ог¬рабен. Мъка притиска душите. Образът на света, отразен във вътрешния свят на чувствата и преживяванията, се превръ¬ща в сън – безкраен и необятен, в който стоновете на безутешните души глъх¬нат. Мъката е безмълвна, а болката – дълбока и безгласна. В това скръбно инто¬нирано пространство на човешкото страдание изплуват национално значи-мите образи на родното: „Вардар, Дунав и Марица”, „Балкана, Странджа и Пирин”. „Вода и суша”, реки и планини очертават „релефа” на родната земя. Тези далечни географски „контури” извайват емоцио¬налната „рамка” на спомена. Негово художествено съдържание са носталгич¬ните чувства на заточениците. Именно те създават скръбния образ на родина-та, интимно „притаен” в дълбините на страдащата душа. Той е единствен и неповторим. Обгърнат е в странно ду¬ховно сияние, което разкъсва мрака на болката. „До гроб” споменът за родина¬та ще озарява душите на осъдените. Нейният духовен образ остава завинаги свързан с трагизма на преживяванията, символно изразени със скръбния залез на слънцето. „Алеят морски ширини” и по¬следни зари от помръкваща светлина про-рязват завинаги с трагичен отблясък съзнанието. Това е мигът на раздялата, когато се ражда вечният спомен за родината. В неговото вътрешно духовно „зарево” е събрана мъката на неизречена синовна изповед пред образа на родното, превърнат в „олтар”за изповед на душата: Рушители на гнет вековен, продаде ни предател клет; служители на дълг синовен, осъди ни врага заклет… А можехме, родино свидна, ний можехме с докраен жар да водим бой – съдба завидна! – Край твоя свят олтар. Остава мъката за неизпълнен „дълг си¬новен”. Трагичен е укорът на осъдените на „съдба завидна”, които остават с не¬изпълнен дълг към родината. Нейният „свят олтар” е все още в робство. Сво¬бодата не е извоювана. Душите стра¬дат пред „олтара” на родното, „вграден” като скъпа реликва в съзнанието на про¬кудените. Пред образа на родината ка¬то пред неръкотворна икона на жадува¬ната свобода изповядват неугасващата си мъка заточениците. Чувство за вина изгаря съзнанието. Осъдените на раздяла с „мили родни бре¬гове” не търсят извинение, не чакат оп¬рощение за неизпълнения „синовен дълг”, а изливат тревогата на духа си, угнетен от нескрита болка. Носталгичното настроение на чувствата определя емо¬ционалната тоналност на изповедта. Тя се изпълва с мрака на недоизказани скръбни слова, в които „умира” надеждата като гаснещото слънце на хоризон¬та. Емоционално-психологичният регис¬тър на поетичните настроения е в ли¬рично съзвучие с тъмната тоналност на припадащата вечер, когато нощта „про¬стира” „крилото си”. То е скръбно и печал¬но. Изваян е символният знак на отча¬янието и безнадеждността, идентични със смъртта като вътрешно духовно преживяване на осъдените: Но корабът, уви, не спира, все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни… Простира нощта крилото си – и веч едва се мяркат очертани на тъмномодър небосклон замислените великани на чутния Атон. „Тъмен”, натежал от скръб, е небосклонът. Величествен е силуетът на „чутния Атон” – елемент от стапящата се, чез¬неща в тъмнината картина на родното. Болката става нетърпима. Емоцио¬налното прискърбие достига своята кулминация. Раздялата с родината е тра¬гичен факт в живота на заточениците. Тя е тяхна съдба и тежка човешка участ. Сълзи на мъка и изповядана вина искрят в очите. Мракът прикрива слабостта на човешките сърца. Бурята в душите е утихнала, взорът – угаснал. Носталгич¬ната болка по родното се настанява трайно в съзнанието. Обречени на вечна скръб и мъченичество са душите на за¬точениците. Родината е изгубен рай, а заточението – вечен ад за духа. контрас¬тни са преживяванията. Прощаването с образа на родното е светла тъга по чезнещи родни брегове и тъмна болка от ид¬ващо нерадостно бъдеще. Настоящето е раздяла, мъчително „пътуване” към веч¬ния „бряг” на страданието: И ний през сълзи накипели обръщаме за сетен път назад, към скъпи нам предели, угаснал взор – за сетен път простираме ръце в окови към нашият изгубен рай… Горчива скръб сърца ни трови… Прощавай, роден край! Взорът на осъдените е обърнат „за се¬тен път” „назад” към света на родното, чийто скъп образ е символно проектиран сред море от „сълзи накипели”. Той потъва бавно в здрача, губи се в далечи¬ната като гаснещата светлина на за¬лязващото слънце. Неговият символен образ вещае тъмен зрак за осъдените на вечна мъка души. „Заточена” е надеждата, забранена е духовната светлина на радостта. За „сетен път” образът на „изгубения рай” – родната земя – оживява. Поетичните послания носят трагични внушения. Емоционалното „слънце” на ду¬шите е „залязло” завинаги. Вечерният мрак, стелещ се над „морски ширини”, е символен израз на духовния безкрай на болката. Тъмнината въвежда в художес¬твените дълбини на психологичния раз¬мисъл. Душите осъзнават трагичната си участ. Осъдени са на незавръщане към мили „родни брегове”. Трагичната раздяла с родината е веч¬но „пътуване” към духа, опазен като скъп спомен и „свят олтар” в човешките души. За тяхната скръб, извайваща поетична¬та картина на раздялата, говорят художествените послания на Пейо Яворов в стихотворението „Заточеници”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × two =