“Заточеници” – Яворов

Гениалният Яворов е един от модернистите в българската литература от началото на xx век, който свързва своето име с европеизирането на поетиката на лирическия текст. Критиката определя, че след Яворов не може да се пише повърхностно, защото създава клласически поетически текстове, които са диалог за живота, смъртта, борбата, страданието и мястото на човека в мирозданието, както сам Яворов определя, че са „свръх земни” въпроси. Едно от произведенията на Яворов, елегията „Заточеници”, интерпретира трагичната същност на подвига саможертва. Петте строфи на творбата представят жертвеното родолюбие като атестат за величието на българските борци за свобода. Трагичното спиране на борческия устрем и осъждането на борците патриоти на заточение е лайт мотив в творбата. Още в първата строфа антитезисно са въведени два мотива – мотива за великолепието на рпиродата и трагичната участ на осъдените. Това допълнително натоварва изказа сас страдание, болка и обреченост. Творбата ьвучи като трагичен монолог при раздялата с всичко ценно – род, родина и право на живот. Борбата за свобода е социално ангажорана и има политически и национален характер. Експресивното определение на враговете на народа „рушители на гнет вековен” е характеристика на емоционалната нагласа на борците за свобода. Две стихии определят поведението на родолюбците – омраза към робството и любов към родината. Борческото поведение на заточениците е определена като съдба завидна, т.е.изпълнението на родов дълг се приема като съдбоносно важна цел, която активизира нравствения свят на бореца и го подтиква към величие „подвиг”. Експресивната инверсия „сълзи накипели” определят изключителното страдание на заточениците при раздялата с родината. Емоционалният градус на страданието е толкова висок, че звучи като окончателна присъда над заточениците и последното – прощавай роден край, звучи като трагичен поплак за раздяла със самия живот.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 + six =