“Житие и страдания на грешнаго Софрония”-драматична картина на робството

В края на XVIII век Стойко Владиславов от Кoтел се превръща в епископ Софроний Врачански и тази промяна става символен знак за трансформационните процеси във възрожденското общество, издигащи личността от сферата на регионалното до мащабите на общонационалното. Човекът, който е възприемал себе си като част от един малък свят, се озовава в центъра на бурния живот и изразява идеи, свързващи го с духа на западноевропейското Просвещение. Поп Стойко е до голяма степен онази безпомощна личност, която е зависима от трагичните обстоятелства на робския живот, докато врачанският архиерей е духовен водач на паството си и се стреми да формира у своите сънародници нов тип ценностна система. Ако Паисий обединява в ” История славянобългарска ” основните идеи на Българското възраждане, то Софроний посвещава народополезната си дейност преди всичко на разпространението на знанието като път към извоюване духовната независимост на нацията. Усилията на будителя да осъществи родолюбивата си мисия се сблъскват с много препятствия в размирното, смутно време на кърджалийския произвол и това поражда драмата на пастира. Авторът на ” Житие и страдание на грешния Софроний” изразява чрез тъжната си и безпощадно откровена изповед една драматична картина на робството и едно угнетяващото чувство за вина поради неизпълнения докрай патриотичен дълг. В стремежа си да разкрие с неподправена, подкупваща искреност мотивите за съдбовния избор – напускането на родината и озоваването във Влашко – житиеписецът не героизира своето поведение, а напротив, се представя без идеализация като нещастна жертва на турското население. Героят на житието е малкият човек, който с несекваща жизненост води отчаяна борба за физическото си оцеляване, и духовният водач, чийто нравствен стоицизъм му помага да служи всеотдайно на своя изстрадал народ.Човекът от тази драматична епоха, орисан да страда в това “живелище варварско и разбойническо “, е мъченик, но не с доброволно избрана, приета без вопли и самосъжаление мъченическа участ, а по неволя, като следствие от жестоката принуда на поробителите. Героят на Софроний не търси целенасочено конфликта, противоборството с друговерците и не се стреми да покаже моралното си превъзходство над тях. На преден план в поведението на привидно слабата и безпомощна личност изпъкват страхът, инстинктът за самосъхранение, объркването пред грубата гавра с човешкото достойнство : ” На третия ден пак ме вика пашата : тогава докрай се бях отчаял и от страх не можех да отговоря… “, гледах като вол кой час ще ме умъртвят “, ” Ами тогава аз къде не бягах !”. Избирайки дегероизацията като подход при изграждането на своя ” житиен” авторитет, авторът не прикрива в спомените си, а чистосърдечно и простодушно откроява негативните проявления на трудноизкоренимите робски комплекси. В света на деспотизма и беззаконието, сред хаоса на безвластието малкият човек губи понякога ориентирите по пътя си и не открива изход, спасение, ясна перспектива : ” И аз какво да сторя… Да ида зло, да не ида пак зло. ” В такива трагични моменти на духовна криза и безнадеждност героят най-ясно осъзнава греховността си, човешкото си несъвършенство. „ Грешният, аз, между хората… ” Тази позиция на автора колкото го приобщава към сънародниците му, които изнемогват под бремето на безправието, толкова и го откроява, Независимо от драматичните перипетии и обрати в своето “житие-битие” героят на Софроний осъзнава дълга и отговорността си пред паството и отечеството. Трудно биха могли да се обединят в единно цяло противоречивите изяви на една личност, която преминава през различни превъплъщения и превращения – от унищожавания роб до ” духовния и политически водач на българите в епохата на тяхното пробуждане “. Многообразните социални роли предопределят и различното поведение в кризисни ситуации. На съзнанието за безсилие и чувството за обреченост у малкия човек се противопоставят нравствената устойчивост и несекващите съпротивителни сили на християнския проповедник, останал верен на родолюбивата си мисия да съхранява българския дух, да разпространява с всеотдайност и себеотрицание мъдрите поучения на Христовата вяра. В изпълнената с драматизъм сцена на проявеното от Ахмед Геряй господарско своеволие зад примирението на нещастната жертва неочаквано прозира твърдостта на духовника, който не изменя на убежденията си : ” Тогава си запрегна пушката срещу мене близо и рече ми: ” Гяур ! Сега бързо премини в нашата вяра, иначе ето тоз час ще си идеш от тоя свят !” И аз какво да сторя ?… Само толкова му рекох : ” Ефенди, хич вяра с пушка бива ли, ами ще убиеш един поп, от света похвала ли ще получиш. ” Противоречивата духовна същност на героя проличава и в други моменти, в които изживяното унижение не е в състояние да унищожи гордостта, достойнството, самочувствието на възрожденския книжовник и духовен пастир. Просветителят, разбрал истинската стойност на знанието, следва неотклонно своя път, като превъзмогва с воля и убеденост в правотата си всички препятствия в примитивната и консервативна социална среда. Котленският свещеник, по-късно епископ на Врачанската епархия, не възвеличава нескромно своите дела, но и не скрива превъзходството си над онези духовници, които са останали в пределите на старото, закостеняло мислене : ” другите свещеници ме ненавиждаха, защото всички по онова време бяха орачи, а от безумната моя младост не исках да им се покорявам като бяха така прости неучени. ” Така личността се оказва между своите и чуждите – неразбрана, осмивана от едните и презирана, понякога изправяна пред прага на смъртта, от другите. В тези моменти на върховно изпитание най-ярко изпъква несломимата духовна сила и жизнелюбието на Софрониевия герой, за когото животът е висша ценност. В своето динамично и неспокойно битие, изпълнено с множество премеждия, проповедникът неуморно се стреми да утвърди нравствените стойности на просвещенската епоха, но заедно с това желае за себе си и семейството си обикновеното човешко щастие, сигурност и спокойствие. Без да изпада в крайностите на религиозния фанатизъм, духовникът е склонен да извърши дори компромис спрямо повелите за поведението на едно църковно лице. Поставил си за цел да спаси, да оцелее, да намери жадувания покой, архиереят не се поколебава да се скрие в турски харем или да увие главата си с шал като с мюсюлманска чалма. Не приемайки смъртта, даже и като мъченическа саможертва в името на православната вяра, героят находчиво се опитва да открие изход от неблагоприятната ситуация. Тази непримиримост с обстоятелствата, борбеност и воля за живот разкриват едни от най-ценните качества в националния ни характер, способствали за възкресяване на българския дух. Автобиографичната творба, определяна и като ” първо художествено произведение на възрожденската литература “, преплита в себе си тъжното и смешното, мрачното и оптимистичното, общонародното и съкровено личното. Новаторският елемент в идейно -естетическата система на текста е трагикомичното, чрез което се осмисля от специфичен ъгъл преживяното. Ако Паисий сурово и гневно изобличава негативните проявления на робската психика, то Софроний не достига до такава сатирична присъда, а с горчив смях през сълзи ни помага да опознаем истинския, неподправен лик на миналото. Искрените слова на житиеписеца ни водят към онова самопознание, без което нито един народ не би могъл да посрещне предизвикателствата на времето. Като своебразно духовно послание към бъдещите поколения и като знак за стоицизма на българина в драматични моменти звучат следните думи на епископ Софроний Врачански : ” И дойдох в епископията си, ала е тя не е по-добра от затвор. Нека бъде !” Софрониевото ” Житие “, написано приз 1804-1805 г., се съхранява в руски архив повече от 50 години и е публикувано през 1861 г. от Раковски във в. ” Дунавски лебед “. Автобиографията, адресирана към съвременниците на архиерея, осъществява пряк контакт не с тях, а с българите от друг, много по-различен период от историческото развитие на нацията. Неподправената изповед на проповедника страдалец, който таи надеждата, че ще бъде разбрана драмата му, достига до сърцата на всички истински патриоти. В тяхното съзнание духовният наставник остава не със своя”грях”, а с нравствената си сила да преодолее жестоките изпитания на времето.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

10 − 7 =