ЖИВОТЪТ НА ХЪШОВЕТЕ СПОРЕД І ГЛАВА НА ПОВЕСТТА “НЕМИЛИ-НЕДРАГИ”

Повестта “Немили-недраги” възкресява спомена за българските емигранти в Браила преди освобождението. Чрез майсторски изградените образи на хъшовете Вазов доказва, че това са българи, достойни за уважение. Животът на хъшовете в чуждата страна е труден, изпълнен с лишения и несгоди. Емигрантите съществуват в изключителна оскъдица, в отчайваща безизходност, но съхраняват непокътната обичта си към родината и готовността си за саможертва в името на свободата. В І глава на повестта чрез разгърнатите описания на пейзажа, както и чрез портретната характеристика на героите Вазов създава ярка и убедителна представа за хъшовското съществуване и за нравствените опори на несломимия хъшовски дух. Още с началната природна картина се създава тягостно, подтискащо настроение, тъй като в емигрантския живот липсва перспектива. Основните детайли на пейзажа са мъглата, студът и пустотата на улиците. Мракът, който сякаш се подсилва от слабата светлина на уличните фенери, създава усещане за безперспективността в емигрантския живот. Мъгливата декемврийска нощ е студена. Детайлите в тази картина са смислово свързани със самотата на хъшовете, с тяхното бездомничество. В такова време всеки търси топлината на домашния уют, а хъшовете са лишени от възможността да почувстват сърдечност и разбиране сред близките си. Бъдещето на изгнаниците е неясно по подобие на мъглата, която задушава с “отровния си дъх” всеки случаен минувач. Единствената ясна светлина се излъчва от малко прозорче, принадлежащо на кръчма, която е разположена под земята. Вазов нарича кръчмата с епитета “будна” не само, за да докаже, че хората в нея не спят. Метафоричното значение на думата отвежда към мисълта, че в тази кръчма е съхранен българският дух. По подобен начин българщината присъства и в атмосферата на емигрантския квартал, който писателят рисува с лек хумор. Дребните собственици на кафенета и дюкяни са запазили българския борчески дух, но са го изразили по неподходящ начин. Неугледните магазинчета и кръчми имат “гръмлив или безсмислен надпис”, в който почти винаги се съдържа прилагателното български, или негова форма: ”Българский лев, Филип Тотю, храбрий български войвода, Свободна България”. Несъответствието между неугледните дюкянчета и техните наименования пораждат усмивката на читателя. Наивният начин ,по който собствениците показват своята съпричастност с българската кауза е тясно свързан и с изявената омраза към поробителите, внушена чрез варианти на изображението на турчин по тютюнджийските лавки. На една от рисунките турчинът е с изчовъркано око, на втора има надпис “долу тираните!”, а на трета хъш с гола сабя се готви да заколи “злополучния чалмоносец”. Омразата към поробителя е изразена по неподходящ начин , но тя обединява хъшовете и всеки един от тях се чувства съпричастен със съдбата на освободителното дело. Вазов подробно обяснява и значението на думата народен в речта на емигрантите. Всеки българин, който е избягал от турския произвол и който помага на “бедните и презрени останки от героическите чети” е удостоен с това високо звание. Читателят си обяснява причината, поради която кръчмата на Странджата носи названието “народна кръчма на знаменосецът”. Това е място, където хъшовете намират утеха и опора след ежедневните битки с мизерията и презрението. Разположението на кръчмата подсказва бедността на собственика и символизира положението на хъшовете в румънското общество. Неугледното подземие разкрива един свят на контрасти, свят на унизителна материална бедност и впечатляващо духовно богатство. Описанието на обстановката има двупосочна художествена функция. От една страна писателят засилва усещането за мизерията, в която живеят хъшовете, чрез детайлите ”опушена и полуразбита лампа”, “топъл и задушлив въздух, сгъстен от къдежа на лампата и цигарите”. От друга страна обстановката подсказва за съхранения борбен дух чрез украсата на стената. Това описание на картините разкрива част от борческото минало на собственика и неговите посетители. Първите три от общо четирите картини са с общоизвестно съдържание. Вазов показва, че е бил част от мисленето и нагласите на тази епоха, чрез отказа да даде място на съдържанието им “Няма нужда да описвам…благоговение и възторг”. Подробно авторът запознава със съдържанието на четвъртата картина. Тя пресъздава посрещането на четата от един турски първенец, а централен герой в изображението е Странджата. Фигурата му е великанска, знак за изключителната му смелост и за героичното отстояване на националния идеал. Въпреки мизерния си живот в настоящето знаменосецът е имал славно минало и се стреми по всякакъв начин да съхрани спомените за него непокътнати. Това е причината собственикът на кръчмата да прекъсва грубо и рязко своя приятел, когато усети неточност в разказа му за славните битки в Балкана. Репликите на Странджата издават стремежа му да запази героизма на миналото за бъдещата победна битка над робството. За съжаление настоящето е превърнало бившите четници в жалки създания. Портретната характеристика, широко използвана от Вазов, е изградена възоснова на общи детайли. Лицата на емигрантите са изпити, очите им са хлътнали, самите те са преждевременно състарени. Бедността е сложила траен отпечатък върху външността на хъшовете, но не е сломила духа им. Със своите бледи физиономии изгнаниците се доближават до излъчването на светците в православните икони. Това е така, защото писателят смята, че трудният емигрантски живот е мъченическо изпитание на духа, което хъшовете успяват да превъзмогнат. Самият факт, че си спомнят за миналите битки, красноречиво говори за непокътнатостта на идеалите им. Разбирасе, Вазов използва и детайли, които открояват всеки един от героите. Индивидуализацията е постигната чрез открояване на отличаващите всекиго черти от външността и характера. Странджата е “най-стария от тях…най-снажен”. Епитетите в превъзходна степен говорят, че знаменосецът е негласния лидер в малкото хъшовско общество. Физическите страдания намират израз в болезнената му слабост и в мъчителната кашлица, която раздира гърдите му. Той е сух “като скелет”, но е запазил борбения си дух. Белезите от стари рани по лицето му говорят за всеотдайност в битките и за изключителна жертвоготовност. Вазов майсторски описва и разказва. Особено внимание писателят обръща на очите му. Те са “лукави, дръзки”, знак, че високият мъж е способен чрез хитрост да пренебрегва общоприетите закони и норми. Гръмкото име на древния владетел Македонски говори за смелия стремеж на този хъш да бъде последователен и решителен в битката с робството. Всички го уважават, защото вярват, че Македонски е бил войвода на някаква хайдушка чета. Жалкото настояще на дръзкия войвода го принуждава да носи огромно извехтяло палто, но не е разрушило революционния му дух. Изражение на “уморяване и отслабване” характеризира лицата на Попчето и хаджията. И двамата са млади хора, но са се състарили рано поради изпитанията ,на които ги подлага емигрантството. За да открои мъченическия вид на своите герои, Вазов представя и портрета на Бръчков. Младежкото свежо лице на новодошлия ярко контрастира с изпитите лица на хъшовете. Бръчков е изоставил сигурното си съществуване, за да се посвети на борбата за свобода и да осмисли живота си чрез служене на революционното дело. Постъпката му е истински нравствен подвиг, но Вазов говори за Свищовчето с лека усмивка, тъй като чрез него рисува собствената си наивност пламенност преди двадесет години. Животът на хъшовете в чуждата страна е труден, но те не се отчайват, а съхраняват борческия си дух и това според Вазов е истински нравствен подвиг.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − 15 =