“Епопея на Забравените” – патетична възхвала на героите на национално-освободителните борби

За патриарха на българската литература Иван Вазов няма по – любима от темата за борбите на българския народ срещу турците, от народния героизъм и нравственото му величие. Цялото си творчество имение и талант писателят влага в тези свои творби, сред които най – високо стои безсмъртната “Епопея на забравените”. След освобождението Вазов с болка долавя един тревожен факт – българската буржоазия се е отчуждила от възрожденските идеи, забравила е великите личности от националноосвободителните борби и се е отдала на бесен стремеж за власт и лично забогатяване. Това е поводът да бъде създадена “Епопея на забравените”, чиято основна задача е да възкреси светлите образи на най – ярките личности от началото на Възраждането до освобождението от турско робство. В центъра на всяка една от дванадесетте оди стои определена историческа личност, но всички заедно поетът е превърнал в титани, по – силни и велики от страданието и смъртта. Всеки герой от епопеята е неповторим като художествен образ, въплатил в себе си въжделенията и копнежите на народа в определен исторически момент. Така Паисий – първият български възрожденец, е представен с фанатичната му любов към всичко българско, и безпределната му омраза към поробителите, към чуждопоклонниците, към асимилаторската политика на гръцкото духовенство, наречено от него – “гръцката отрова”. След четири века робство той пръв възкресява забравеното славно историческо минало на България. Със своята история той цели да събуди патриотичната гордост на българите, да ги върне към българските ценности и традиции: “От днеска нататък българский род история има и става народ!” С най – висока патриотична гордост Паисий разказва за политическата сила на Велика България, за църковните светции патрици, а най – горд е от факта, че именно българската страна е станала люлка на славянската писменост и култура. Тези безспорни исторически факти дават право на родолюбци като Паисий да се гордеят, че са българи. Паисиевата история изигра огромна роля в революционното осъзнаване на народа ни. По пътя на борбата изгряха имената на редица мъченици и герои, организатори и апостоли, един от които е легендарниа Раковски. Той извиква от мрака на робството: “Свобода! Сияйна е зорница!” Превърнал ази идея в своя жизнена позиция, Георги Раковски привръща живота си в подвиг, в искрометен блян за свобода. С изключителна поетична сила и вдъхновение, с необозримо внушение и с ярки художествени средства Вазов създава най – яркия и незабравим образ на Раковски: “Мечтател безумен, образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен,…” Неговата душа е изпълнена с “буря, с блясък и със нощ”. Мечтателят – романтик и неустоим воин изтъкан от крайности – на истинска любов към народа и сатанинска омраза към поробителя. С най – голямо възхищение и преклонение Иван Вазов извайва образът на организатора на народната революция, на практическия революционен деец, и апостол на свободата – Васил Левски. Революционер от световен мащаб, Левски е най – чистият и светъл българин в нашата история. Никой до Вазов, а и след него до днес не можа да представи така вълнуващо и красиво неговия обаятелен образ. Може би трябва да си гений и велик като самия Левски, или да носиш върховната му любов към народа, за да можеш да го обрисуваш едновременно толкова прост и велик като самата земя и хляба, необхватен като небето, безсмъртен и прекрасен като самия народ. Вазов успя да направи това, защото носи в сърцето си възторжената любов към България, яркия си и пламенен патос и огромния си ненадминат талант. Щрих след щрих се нареждат, черта след черта се разкриват и пред нас постепенно израства сияйният образ на Левски. Напрегнатият монолог, в който звучат думите “Манастирът, тесен за мойта душа е”, разкрива пламенната натура на младия човек, който над всичко поставя патриотичния дълг към отечеството си: “и че ще е харно да оставя веч таз ограда тиха, от света далеч, и да кажа тайно две – три думи нови на онез, що влачат тежките окови.” Решението на дякона е твърдо и окончателно. Той напуска манастира и превръща живота си в подвиг, стигайки до пълно самоотрицание в името на народ и родина. Посветил цялото си същество на революционната идея идея, в продължение на девет години Левски се скита по пътищата на поробеното отечество “ без дом, без сън, без покой”. Вазов намира най – силните думи и най – ярките поетични образи, за да разкрие лика на най – великия българки син. Той гори от възторг когато описва характера и делата му и този възторг се издига до искрен и вълнувщ патос. Левски е като дете прост, но в същото време и гений, който почти няма аналог в световната революционна история. Той намира пътя към сърцата на обикновенните хора и те го обикват от сърце и душа – “селяните прости светец го завяха”. Затова с пълно право поетът го сравнява с най – титаничните и легендарни исторически личности: …Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов, да гори кат Хуса или кат Симона, за правдата свята да мре под триона,” Но в апогея на дългогодишната и упорита подготовка на организираното въстание Левски е предаден.Каква вълна от омраза , презрение и възмущение бликат в стиховете, с които Вазов заклемява предателя: “Тоя мръсен червяк , тоя низък роб, тоз позор за бога, туй нятно на храма!” Поетът не може да се примири с факта, че един божи служител, представител на онова съсловие, което съхранява българщината в годината на робството, е вдигнал предателска ръка срещу най – великия българин. Той дори не споменава името на предателя, за да не оскверни своята вълнуваща творба. А с какъв възторг и поразителен патос рисува безпримерното мъжество и стоическа издръжливост на Апостола в тъмницата. Неговата “душа яка” е охарактеризирана с петчленна грация: “Ни вопъл, ни глас, ни молба, ни клетва, ни ………, не издаде в мрака туй гордо страдание! Смъртта беше близко, но страхът далеч.” За да се сплаши раята, за да се спре хода на революционната подготовка, Апостолът е окачен на бесилката. И тук окончателно изпъква талантът на Вазов – вместо да прокълне, той прославя бесилото, защото то е осветено от смъртта на герои като нашия Левски. Но като пламенен хуманист и демократ той сурово осъжда “царете, тълпата, мръсните тирани”, които във всички времена са измисляли “не една секира”, за да задушат всяко “гордо съзнание”. Напразно обаче. Бесилката и кладата са върховете, от които се вижда бъдещето, праг, през който трябва народите минават към своето светло бъдеще. Васил Левски умира, но идеята, на която той посвети живота си, остава да живее в сърцата на поробените българи и след три години намира своята изява в епохалното Априлско въстание, което за сетен път доказва непримиреността на българите с петвековното турско робство. След колосите на революцията Раковски и Левски, Вазов отдава заслужено внимание и на най – ярките водачи във въстанието – Бенковски, Каблешков и Караджата. Не може да бъде забравен Каблешков, който бе прозрял истината, че Турция е една “империя гнила – способна да рухне при първия крак”. Вечно жив ще остане и Бековски – “героят, щнакът с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото”. Това е човекът, който с желязната си воля дава решителен тласък на борбата. Безсмъртен завинаги в сърцата на народа ще остане и Караджата, чиято гореща кръв и безумна храбростго превръщат в “орел на планината, на четата гордост, слава на борбата”. Заедно с Хаджи Димитър те оставят най – ярката диря в революционната ни история. В този цикъл от прославящи творби не малко място е отредено на народа, на обикновения човек от него. Особено ярка в това отношение е одата “Кочо”, която е възторжена прослава на масовият подвиг на перущенци в последните дни от Априлското въстание. Поемата въплащава безпримерният героизъм и величието на простия народ, който е узрял за свободата и не може повече да търпи никакви унижения и безчестия. Много умело, със сгъстени щрихи, Вазов подчертава всенародния характер на борбата: “Във всичките очи пламтеше огън. Болнави и здрави, богати, сюрмаси, Русите главички и белите власи Взимаха участие в последния бой.” Цялото население, без разлика на пол, възраст и социално положение участва в битката с многобройния враг, отстоявайки правото си за национална свобода. В това именно се състои величавият героизъм на народа. Дори кръвожадните турци, обсадили църквата, тръпнат от удивление “пред тез раи слаби, що сееха смърт и вместо молби, плач, пущаха куршуми”. Даже когато на турската сган идва подкрепление от редовна турска войска, перущенци остават верни на своите революционни идеали. За това красноречиво говорят протестните викове и възмощения, когато някой предлага да се предаде. Всички са решени да умрат, но да продължат борбата и да не скланят отново глави пред вековния си поробител. И трагичния край не закъснява – под напора на турския набег рухват стените на свещения храм и започва безмилостната сеч на потушаването на този справедлив бунт. Своето чувство на възторг и преклонение пред борческата воля и патриотичния подвиг на народа Вазов предава във вълнуващото си обръщение към Перущица: “Перущице бледна, гнездо на герои, слава! Вечна слава на чедата твои, на твоята пепел и на твоя гроб…” Поетът не спира дотук. Той оценява жертвата на Перущица с издигането и до най – величавите подвизи в световната история, надминавайки дори Картаген и Спарта – символите на робския протест. На фона на общия народен героизъм изпъква безпримерната постъпка на единствения индивидуален герой в поемата – Кочо. За да спаси честта си и човешкото си достойнство, той извършва дело, пред което изумени немеят всички човешки сърца. Той убива жена си, детето си и себе си, но не пада жив в ръцете на палачите. Героичният и оптимистичен финал на националноосвободителните и революционно – епични борби на българския народ е славната епопея, възпята във финала и на самата “Епопея на Забравените”, в одата “Опълченците на Шипка”. И тук в центъра на вниманието е колективния подвиг на широките народни маси. На упреците от европейците, че свободата ни е подарена от русите, Иван Вазов противопоставя фрагменти от действителните исторически събития: “дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи.” Българските опълченци са готови “до крак да измрат”, но да не отстъпят от заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета, дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма турски орди. Това е картина, достойна за перото на най – великия художник, за да бъде увековечен величавият героизъм на българския народ от последната победоносна разправа с поробителите. Чрез “Епопея на забравените” националноосвободителната борба и народния героизъм намериха в лицето на Иван Вазов своя най – възторжен певец, който с огненото си слово обезсмърти оная бурна епоха. На него поклоненията дължат своята любов и преклонение пред героите от славното ни героично минало.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

7 + 16 =