ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „ПОТОМКА” – НЕПОКОРНАТА СКИТНИЦА

Поезията на Елисавета Багряна внася теми и идеи, които преди нея не съществуват или не са така ярко и категорич¬но защитени. Те присъстват в стихотворението „Потомка”, публикувано през далечната 1925 г. По това време младата Лиза Белчева, както се подписва при първите си публикации, е омъ¬жена и има малък син. Съпругът й, майор Иван Шапкарев, е интелигентен и начетен мъж. Се¬мейството живее заедно с майката на майор Шапкарев. София по това време е малък град, жителите се познават и поздравяват на улица¬та, заведенията са няколко, а културните съби¬тия – още по-малко: пиеса в Народния театър, бал в Казиното, концерт във Военния клуб… Жените, верни на традиционния морал, бър¬зат да се приберат вкъщи след залез слънце, по улиците вечер минават само файтони с под-пийнали мъже или окъснели семейни двойки, които са били на гости. Вярна съпруга, преда¬на майка и „скопосна” домакиня – с това са се изчерпвали „ролите” на българката по това време. Но красивата, тиха и кротка офицерс¬ка жена не се чувства уютно в тези роли. Едно¬образният кръг от домашни задължения я отег¬чава, а не иска като другите жени да обикаля съседите, заедно със свекърва си – на кафе или на поредната светска визита. Тя пише тайно стихове. Мъчат я копнежи за един друг живот -по-духовен, по-отворен към света, сред хора с други занимания и интереси. Мечтае за пъте¬шествия, жадува за любов, която ще я отведе в по-високи, непознати още територии на чув¬ствата и преживяванията. През тази паметна за България 1925 година (атентатът в църквата „Света Неделя” в София), когато Багряна отпечатва в сп. „Златорог” сти¬хотворението „Потомка”, животът и творчес¬ката й биография се променят. Тя напуска съп¬ружеския си дом, където остава синът й. Пъту¬ва в чужбина, обикаля страната с автори, ко¬ито отдавна са утвърдени – Николай Лилиев, Георги Райчев, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Владимир Полянов… Влюбва се в своя някогашен професор Боян Пенев. За¬почва работа в библиотеката на Министерст¬вото на търговията (въпреки забраната за офи¬церските жени да работят), получава награда от 10 хил. лева за публикуваните си стихове през 1924 г. от Министерството на народната просвета (редом с Й. Йовков, Г. П. Стаманов, Д. Шишманов)… Зад всички тези събития има много болка, съмнения, колебания, емоцио¬нален хаос и скрити сълзи – по това време раз¬водите са рядкост и дори образовани, широ¬ко скроени хора гледат с лошо око на жената, която без видима причина напуска семейст¬вото и детето си, заради… какво? Заради сво¬бодата да бъде себе си, което обаче и днес трудно се обяснява на ДРУГИТЕ, които живеят ДРУГОЯЧЕ. Сред тези житейски обстоятелства се ражда стихотворението „Потомка”, но то не е еди¬нична творба на тази тема – не по-малко силни като внушение са „Зов”, „Вик”, „Видение” и ненадминатото до днес „Стихии”. Тези стихотворения са дневниково-изповедни (по израза на Блага Димитрова), т. е. автор и лирическа героиня напълно се покриват. Какво иска да изрази поетесата в „Потомка”, а и в другите си стихотворения от този период: нежелание за примирение с ограничената духовна сре¬да, която предлага животът й. Багряна усеща у себе си пориви и воля за един висок полет не над София и не над България, а над света. Не приема, че свободата, волността, жизнелюбието и гордостта са привилегия само на силния пол, че само мъжете могат да бъдат бунтовни¬ци, рушители на общоприетото, познатото, ос¬тарялото. Поетесата защитава дръзкото и непокорното у жената чрез вътрешния си глас; Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме Води към греха ни пръв. „Потомка” Напразно. Отровата вече проникна. В кръвта ми кипяща се вля. И чувствам вече – на плещите никнат две силни, две волни крила. „Видение” Че мойта младост огнено пламтяща и моята душа на чучулига, и моето сърце животрептящо – като вихрушка над света ме вдигат. „Вик” Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижното, просторното, дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш? „Стихии” Ненапразно сравняват лирическата герои¬ня на Багряна с гордите, своенравни и НЕСМИРЕНИ жени в творчеството на Йордан Йов¬ков – Женда, Рада, Албена, Божура… Дори и любовта не може да ги задържи вкъщи, в прос¬транството на битовото, ниското, баналното. Неслучайно в стихотворението „Кукувица” поетесата изповядва: „мен ме е родила сякаш веда…” Веда или Самодива – горската фея, която ЛЕТИ, която обича нощта и танците, са¬модивските сборища, която не върти дом и не гледа деца. А когато бива примамена с хит¬рост под семейната стряха, един ден – рано или късно – измъква от раклата моминската си дреха и… си тръгва завинаги. Стихотворението „Потомка”, според някои изследователи, е обобщаващо, програмно за сборника „Вечната и святата”, а и за цялост¬ното творчество на Багряна. Магическият мо¬мент в тази творба е красивата приказна исто¬рия – поетесата отгатва в своята родова биог¬рафия една греховна, една забранена любов – може би между мъж и жена с различна религия, с различно социално положение, от враж¬дуващи племена… Багряна не конкретизира тайната и това създава една особена атмосфе¬ра на загадъчност, стимулираща въображени¬ето чрез образите на нощта, вятъра, волния глас, както и с удара на бича, жената с шалва¬рите, метната навярно напреки на седлото ка¬то плячка… С тази история се цели едно-единствено нещо: да се мотивира поетически волната стихия на ГРЕХОВНОСТТА. Кой би се осмелил да спори с УНАСЛЕДЕНОТО от пред¬ците? То е свещено! И за да е още по-силна доказателствената мотивация, Багряна споме¬нава и „греха ни пръв” – става дума за биб¬лейския мит, че Ева, първата жена, откъснала забранената ябълка и накарала Адам да я вку¬си, е предизвикала Божия гняв и изгонването на Първата човешка двойка от рая. Откъде ид¬ва тази множествена притежателна форма за грях? Библейското начало на „греха ни пръв”, -дошъл от Ева, е святото изкушение на човека за продължение на рода чрез вечната греховност на живота. Но защо кръвта буди ГНЕВНО нощем лирическата героиня? Ненапразно нощта е любимото време на поети и съзаклят¬ници. Бащиният корен на поетесата е сливен¬ски, край на хайдути и воеводи. Тя има кръвно родство с поета Добри Чинтулов („Стани, ста¬ни, юнак балкански…”) и усеща чрез образа на „гневната” кръв, че нейният бунт е гняв на духа, потомствено наследен от дедите. Стихотворението „Потомка” завършва по един неочакван начин – лирическото .АЗ на поетесата заявява своята преданост към род¬ната „майчица земя”. Багряна търси духовното опрощение на родната земя. Да се чувстваш част от природата, от стихиите на вятъра, на дъжда, на реката, на пръстта, приемаща се¬мена и раждаща като жената – това е познат и обичаен израз в поезията, метафора стара ка¬то изкуството. Но в случая Багряна търси друга прилика, много по-многозначна: природата отхвърля насилието, непозната й е принудител¬ната вярност. Възможността да се променя, да се обновява човешката природа чрез създа¬ването на нов живот ражда волност на духа. Природата е съдник и мерило за всичко в човешкия живот. С това стихотворение голямата наша поете¬са внася нови мотиви, обогатява една вече позната тема в европейската литература, чу¬десно реализирана и от големите руски поете¬си Ана Ахматова и Марина Цветаева. Ето как звучи това у Марина Цветаева: Един мой прадядо бил цигулар, ездач и крадец отчаян. И своя нрав ми оставил в дар – скитнически и потаен. Май че топ – смугъл, краде сега със мойта ръка кайсии, виновник за страстната ми съдба – тъй гърбонос, без кесия?

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five + ten =