ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „ПОТОМКА”

В поезията на Елисавета Багряна потомствени¬ят родов корен е духовна стойност на лирическите образи на „Вечната и святата”, на Женското начало в българската поезия през 20-те години на XX век. Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата ка¬то вино трескава метежност и неудов¬летвореност в духа на поетесата носи лирическата копнежност в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година. Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния по¬лет на мисъл и въображение. Чувства¬та са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа-представа за родовото на¬чало и духовните корени на човека. В лирическите послания има роман¬тична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и си¬ла струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разпли¬та тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и гре¬ховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава жи¬вот. Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическите героини от поезията на Баг¬ряна. Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирически¬те героини. Тя става една от тях и изпо¬вядва в монологична АЗ-форма тревога¬та на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще. Раздвоена от пулса на бремето е и лирическата героиня на Багряна от стихотворението „Потомка”, публикувано за първи път през 1925 г. 6 списание „Златорог”. Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в ду¬шата на героинята. Лирическият разми¬съл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще. Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвремен¬ния пулс на житейското битие: Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. Размиват се реалните контури на спо¬мена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, кой¬то е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за се¬бе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа. Действието става стремително. Ди¬намично се сменят усети и настроения. Емоционалната багра на разкъсания от зова на кръвта духовен свят на лирическото АЗ на Багряна изпълва поетичните й усети с реално чувство за сетивен до¬сег до родовото минало: Но усещам, че в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв. Пулсът на времето отеква в художес¬твеното съзнание на лирическата геро¬иня. Греховната съблазън да сътвори жи¬вот в неясното предчувствие за идващи¬те, като далечен прилив, образи на род¬ното подчинява душата и поетичното съзнание разтваря тайника на памет¬та. Потичат образи. Застигат се. От¬начало неясни, но все по-плътно очерта¬ващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват: Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан. Романтичният филтър изсветлява об¬раза. Нощта става дълбока и светла. По¬ривът на душата и земната страст на чувството създават усещане за светла – свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за пълнокръвието на отминал живот. Душата ликува. „Взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния кон¬ски тропот на уловена романтична из¬повед: Конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини спасил е двама от кинжала вятъра, следите изравнил. Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магне¬тично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам вина¬ги е бълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават в спомена. Той идва и си отива като милувката на вятъра, любим метафори¬чен образ в поезията на Багряна, свърз¬ващ незримо с тайната на любовта ми¬нало и настояще. В дългото „пътуване” на времето към интимната тайна на сърцето поете¬сата вписва пробудени лирически усе¬ти, дошли от миналото и населили из¬поведта на незримата „вечна и свята” жена – поетическото АЗ на Багряна: Затова аз може би обичам необхватните с око поля, конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра разлян. Любовта за лирическата героиня е вол¬на и свободна, витална стихия на духа, облъхваща сетивата с горещата страст на споделеното чувство. То има своя условна художествена среда за дейс¬твие: „необхватните с око паля”, свой ри¬тъм и динамика: „конски бяг под плясъка на бича”, но и глас за изповед на обичта: „волен глас, по вятъра разлян. ” Поривът на сърцето бие с пулса на ра¬достта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството. В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съм¬нението за вечната сила и постоянство на чувството. Може би съм, грешна и коварна, може би сред път ще се сломя – аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя. За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта, като наследствен родов закон, разпалва „жаравата” на интимната споделена ласка на обичта в душата на потомката, която е „само щерка – вяр¬на” на сътворяващата живот „майчица”-„земя”. Това е „вечната и святата” жена -„грешна и коварна” в поезията на Елиса¬вета Багряна.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × two =