Елегия – Христо Ботев

Стихотворението “Елегия” и цялата поезия на Христо Ботев полагат огромни усилия, за да разкрият същината на ситуацията, в която е изпаднал българският човек, да разхлабят примките стягащи неговата душа. Тази творба гневно изобличава и въстава срещу робската философия на търпението и примирението. Още заглавието поражда тягостно чувство – буквалния превод на думата “елегия” е “жалост”. Това чувство започва да се засилва в първия стих на творбата, където лексемата “народ” е определна само от епитета “бедний”, който отключва представите за тежкото и нерадостно съществуване под чуждо владичество. Въпросителното местоимение “кой”, съчетано с метафората “робска люлка” внушава безпомощност. Лексемата “люлка” буди асоциации със съня на народа – често засягана във възрожденската лирика тема. Тук сънят на народа е осъдителна безпомощност и още по-осъдителна незаинтересованост. Затова лирическият Аз, който вече е осъзнал своите идеали за борба, разпознал е враговете на народа, дава отговор, макар и под формата на въпрос, отправяйки плаха надежда, че и другите ще се осъзнаят, че сами ще потърсят и намерят отговорите, до които е достигнал той, но: Мълчи народа! В това мълчание разпознаваме гласовете на онези, който възпрепятстват мисията на поета. Това са предателите на родното, онези които се примиряват с робството и изповядват робската философия на победените, чието мото “Търпи, ще си спасиш душата” поколения наред опорочава идеала за свобода, потиска жаждата за революционно освобождение. “Отчайваща със своята простота и цинизъм е тази сделка, но тя е реална ценностна замяна, работила съвсем не без успех през дълги периоди от човешката история. ” (В. Стефанов) Чрез лирическия глас Ботев назова тези предатели: от Юда и мъчителите на Спасителя, през Лойола и фарисеите, та до “нов кърджалия в нова полуда”. Лексемата “кърджалия” през Възраждането неотменно се свързва със робството и жестоките зверствата на поробителите и няма нищо общо с донякъде романтичните асоциации, който буди създадения почти век по-късно от Йордан Йовков образ на Индже – кърджалия – изедник, който се превръща в защитник на бедните и слабите. Народа мълчи, и това мълчание е наситено с горест, тъга и безпомощност, в него да се долавя единствено звука от оковите, които “глухо и страшно гърмят”. Лексемата “окови” маркира робството и робското съзнание, а болезнения вопъл на лирическият глас, че “не чуй се от тях глас за свобода” говори за това колко непреодолимо е робството, когато се вкорени дълбоко в съзнанието. Лирическият аз е обзет от неизмерима жалост за своя народ, може би не толкова, затова че народът страда, а затова, че “мълчи”. Той обича “силно” народа си и нито за миг не забравя, че е негов “син”. И все пак остава една надежда, защото макар и окован, народът все пак има сили да посочи своите мъчители : намръщен само с глава той сочи на сган избрана – рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи. Виновниците за народното страдание Ботев характеризира с остро сатирични изрази, в които има не толкова ирония, колкото сарказъм, презрение, гняв. Народът сочи “сган избрана” – поетът е издава присъдата си над властническата мания за богоизбраност и само с няколко съществителни е отбелязал трите вечни категории народни потисници – “рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.” Лирическия герой, – който при Ботев напълно се припокрива с автора – страда: защото бедният народ е приспан от философията на търпението и примирението, защото народът вярва в лицемерните молитви на духовенството, в лъжливите проповеди на представители на интелигенцията и онези, които имат икономическа изгода от връзките си с поробителя. Народът е преставен като мъченик, погребан жив от своите мъчители. Над неговия гроб се лее собствената му кръв, а библейските митологеми са обърнати и не народното тяло е разпнато на кръста, а кръста се е забил в “живо тело” – зловещо маркиран е обреченият кръговрат на живота на роба, белязан от знаците на безнадежността: робски труд (“пот от чело”), кърваво насилие (“кървав се лее”), смърт (“над камък гробен”), не роби са оковани във вериги, а “ръжда разяда глозгани кости”. Образът на народното страдание е изкристализирал в символния образ: “смок е засмукал живот народен” – още от библейски времена змията е символ на злото. “Елегия” е един наистина дълбоко трагичен химн на безнадежността, предизвикал във финала си основателния горестен гняв на поета: “А бедният роб търпи, и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа, броим, и с вяра в туй скотско племе…” “Удивителен е тук начинът, по който стават включванията и изключванията на „ние” от участта на робското тяло. На пръв поглед „бедният роб” и „ние” сякаш са два субекта с различна участ – единият „търпи”, другият „брои време”, единият телесно понася, другият моралистично (аморалистично!) рефлексира. Следващите стихове обаче снемат тази илюзорна разделеност – общ е хомотът на „нашата шия”, заедно чакаме „ред за свобода”. Оказва се, че това „ние” не е толкова някаква „просветена” част от народа, брояща робското време, а една от своеобразните персонификации на морализираната душа. Няма спасение за нея, няма бягство-изтръгване, тялото не е полигонът, от който тя ще излети към спасението – то е нейният нравствен хомот, „калта по крилата”. Образно казано — моралът е голямата примамка в капана на идеологията и Ботев великолепно владее техниките на неговото зареждане. Спасяващата се душа е безсрамна душа, която, отказвайки се от бягството и присъствайки на поруганията, ще трябва да измие своя позор. “(В. Стефанов) Като че ли най – силната, най – гневната си присъда над философията на търпението и примирението Ботев е формулирал с това убийствено и трагично – пророческо “чакаме и ний ред за свобода!”, защото човек или народ, който “чака” своя “ред за свобода”, не става никога истински свободен; защото свободата не се дава, тя се взима и този призив за борба е всъщност основната тема в творчеството на Ботев.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

16 + 10 =