Език, народ и минало – ключови понятия в “История Славянобългарска” от Паисий Хилендарски

Произведението “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски възниква през 1762 година.То олицетворява, засилва и подхранва започналия по това време сред българите процес на изграждане на национална идентичност. Има за цел да възкреси народното самосъзнание на поробения народ чрез достойния спомен за славното му минало. Годината, през която светогорския монах написва творбата си, със сигурност не бележи началото на Българското възраждане, но условно може да бъде приета като начална точка за нов етап в развитието на културните процеси през тази епоха. В неговото кратко съчинение могат да бъдат открити много черти и качества, които по-късно определят облика на новата българска литература – то е новаторско и оригинално по жанр; натоварено е с много функции; присъща му е силна ангажираност с обществените проблеми. “История Славянобългарска” е емблематичен текст, в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ, език и минало. Пряката задача на Паисий е да пробуди в българския народ съзнание за свой език, своя, българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби, нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Като главни атрибути на народността той изтъква езика, земята и миналото. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята „книжица“, като възкресява славното минало на българите, Св. Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил Философ и Методий. С оценките си за славянските първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.Особено важно е, че “История славянобългарска“ успява да изгради българската национална митология. Творбата е съзнателно построен разказ, който излага своя версия за произхода и достойнствата на българския народ. Успоредно с опознаването на историческото минало, произведението разкрива мястото на българите в световната цивилизация, приобщеността им към някои от големите общности в световната култура. Паисий настоява за това, че българите са част от голямата общност на християнските народи. Адресирана към настоящето, “История Славянобългарска” търси ценностни опори в миналото, за да очертае контурите на една оптимистична визия за бъдещето на народа ни. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници не може да погине. Не могат да изтлеят в безпаметността на робството онези, чиито деди “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”. Въпреки чуждото иго, перспективата на бъдещето е открита за българите, ако успеят да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото. Композицията на “История славянобългарска“ разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното представяне на историческите факти. Тя акцентира върху значителното в българската история. Два са основните източника, от които Паисий черпи сведения за миналото на българите като превежда дословно, съкращава, добавя и преработва дадени моменти от тях. Единият е “Царството на древните славяни“( IL Regni Degli Slavi” от 1601г., чийто руския превод е от 1722г.) на дубровчанина Мавро Орбини. Книгата Паисий намира при посещението си в Сремски Карловци в тогавашната Австрийска империя. Другият извор е “Анали църковни и граждански“ (“Annales eclesiastical” с превод на руски от 1687г.) на италианския кардинал Цезар Бароний. Историята се състои от четири главни дяла: първият съдържа две предисловия ( първите две глави) , във втория се разглежда политическата история ( това е същинската част, състояща се от пет глави ), в третия е представена културната история в две глави , а четвъртият дял представлява послеслов. Първият от двата увода, с който започва творбата е озаглавен «Ползата от Историята». Той е почти изцяло взет от предговора към полския превод на произведението от Цезар Бароний.Истинското послание към «читатели и слушатели» се съдържа в оригиналния увод, озаглавен: «Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история». Тук авторът говори не като проповедник и учител, а по-скоро като будител и апостол.В следващата глава следва кратко изложение на българската история до падането на България под гръцко робство.Представя накратко и историята на сърбите до падането им под турска власт. Следва история на българския народ от появата на Ивайло ( Леган при Паисий) до падането на България под турска власт. Виждаме хронологично подреждане на управлението на българските царе с кратки бележки за техните титли и за българския герб. Паисий изобразява най-знаменитите български царе, спирайки се на най-важните събития от нашата история. Изтъкват се дейността на Кирил и Методий, на техните ученици. В последната глава се говори за светците, за техните дела и живот. Послесловът е най-кратката част на историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий и изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“.) Потенциалната публика,пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и неуките слушатели. Към тази аудитория писателят се обръща с любов и разбиране, но и с цяла поредица от императиви, открояващи категоричността на неговото слово: “Внимавайте…”, “Четете и знайте…”, ”Преписвайте таяисториица и платете, нека ви я препишат… и пазете я да не изчезне!”. Така още в началото на книгата очертава основното в реторическата истратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори, укорява, заклемява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени не към всичките му съотечественици, а само към онези който, като него са открили гордостта от българското си име. Те са жадни да научат още за своя “род и език” и Паисий е този, който ще им даде познанието. Той е осъзнал, че “диалогът между поколенията” е прекъснат и съвременниците му не знаят за делата на своите предходници. На робството Паисий ще противопостави историческата памет за едно изпълнено с ценности и събития време. Така ще върне към своите събратя гордостта и усещането за общност и ще ги направи съпричастни към развитието и напредъка на останалите народи. Чрез идеята за националното себеопознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за достойното им място сред “другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. В този смисъл още в началото на произведението се откроява и основната опозиция, около която се надграждат посланията на първата ни възрожденска книга. Това е опозицията “свое – чуждо”, “ние – другите” в нейните разнообразни смислови проявления. Открил любовта и болката си за отечеството, Паисий е направил необходимото да бъде полезен на сънародниците си: “… и много труд употребих да събирам от различни книги истории, докато събрах и обединих историята на българският род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Обходил много земи, намерил ценни стари ръкописи и хроники, както и по съвременни исторически трудове. Хилендарскят монах е изпълнил своята мисия, своя отечествен дълг и съзнанието за това го прави горд. Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици. Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в изложението, активизират и мобилизират, подтикват към упорство съхраняването и отстояването на националната идея. Главният и основен мотив за написването на Историята се крие в националното чувство и самосъзнание на Паисий. В манастира той създава онова произведение, което означава началото на новата българска литература и чиито тенденции са в непосредствена връзка с тогавашната българска действителност. Първият подтик за написването на Историята е срамът от отричането на славното минало на нашия народ. Историята на Паисий е гневна книга и този гняв е насочен към тези, които се отказват от своя род и език : “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?“. Този вечно млад апел свидетелства, че патриотизмът се е родил в борба и в борба ще се утвърждава. Но не омраза, а дълго събирано огорчение и голяма болка са родили острия тон и обръщения като «неразумни», «юроде» (слабоумни) , «безумни» и др. В защита на своите думи Паисий изтъква: « Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Остава ли някой грък своя език и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква продобивка от гръцката мъдрост и изтънченост». Монахът – патриот изпитва остра душевна мъка като вижда как простия българин не знае нищо за едно минало, което може само да го прави горд и да го освободи от чувството на малоценност при сравнение с другите народи. Издава се темперамента и убежденията на патриота-поет, който е свидетел на нетърпимото положение в България и зове към опомняне, към протест срещу неправди и беззакония. Бичува отказа от езика и традициите на дедите: « Но поради що, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?…Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!» Изказва апел към родолюбците да преписват неговата книга, за да могат да я четат в бъдеще хората, които осъзнават ползата от нея. В същинската част на своя труд Паисий проследява политическата и културна история на българите от най-древни библейски времена. В «Историческо събрание за българския народ» извежда произхода на българите от Афет ( третия син на Ной), с което нарежда своя народ сред богоизбраните основатели на човешкия род и цивилизацията на земята. Подчертава славянския характер на българския народ и го изтъква като най-многоброен и най-силен, като народ, който чрез делото на Кирил и Методии бива дарен с писменост и култура. Тя трябва да опровергае гърците, които „поради завистта и ненавистта, която имали към българите, не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противното писали“. А също да отхвърли сръбските домогвания, които „и досега укоряват българите».От безумие им се струва, че са били по-славни от българите с кралство, с войската, и земя си. Но всички народи на земята знаят за българите и във всички истории се свидетелства и се намира по нещо писано, а за сърбите няма никъде никакво писание, нито «свидетелство в латинските и гръцки истории». Авторът говори за могъществото и безстрашието на българите, които «не били научени да се покланят на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх, както и досега от север излиза всесилен и мощен във война и бран народ. Такива били в началото българите, силни и яки във война.» С голяма точност привежда доказателства на своята теза: “В първата част на Барания, на лист 567, пише: “ Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим. Така и гърците пишат в своите истории: “ Българите са диви и непобедими във война.” Накрая обобщава с думите: “… Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели най-много земя и царували през толкова години самостоятелно и славно.” Историята продължава с кратко изложение на сръбските успехи и неуспехи, за Сръбската държава и балканските владетели. Паисий не скрива своята неприязън към изопачаването на истината: “ Колкото техни книги има за кралете им, във всяка писали различно и несъгласно…И досега някои от тях вадят нови неща и натъкмяват истории и празни речи, но нямат от началото никакво свидетелство за своя род , както имат българите от гръцки и латински истории.” След това отклонеие отново се връща към разказа си за Константин Шишман. В него се чувства живата скръб на автора по загубата на държавата и по стреашното разорение, внушително представени в общи черти. Смята за необходимо да дообогати знанията ни за историческото минало като събере в две кратки глави имената на велики български владетели, като разкаже накратко за техните дела. Изтъква “колко знаменити били българските крале и царе” като Тривелий, Борис-Михаил, Асен I, Крум, Симеон, Калиман (Калоян), К.Шишман и др. Ярките характеристики и качества на владетелите ( “били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божията воля освобождавали своя български народ от голямото угнетение и пленение…”) целят да се създаде у българина чувство за национална гордост и чест. Рабира се, освен историческото минало Паисий отделя място и на културното наследство на българите. Озаглавява първата част в този дял «За славянските учители». В него описва несравнимото богатство, което са завещали Кирил и Методий на българите, а именно славянската азбука. С гордост заявява, че: «..от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение». Тук се споменават и ужасните политически условия в Османската империя – интригите на гърците за премахване на българската независима патриаршия в Охрид и Търново, говори се и за българите, които първи имат свой език и книжнина, но падайки под турско робство не могат да се развиват, нямат училища както останалите съседни народи. Паисий посвещава и една специална глава на българските светци – Кирил и Методий и техните ученици – Климент, Сава, Наум, Ангеларии и Горазд (тук Еразъм), Теодосии Търновски, Пимен Зографски и др. В последната част (“Послесловие”) Паисий, въпреки измъчващите го болести, написал “за простите българи” история, воден от “ревност и жалост” към българския народ. Споменава за собствените търсения във “всички светогорски манастири”, за четенето “по малко от много истории”. Опитва да оправдае сякаш себе си, че не е успял да събере достатъчно материал в книгата си припомняйки за трудните обстоятелства, при които е трябвало да я пише и завърши. И все пак приключва своя труд в Зографския манастир когато е бил на 40 години. Активното отражение на епохата представлява за него основна творческа задача. Идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя. Tворбата “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието но българския народ и неговата култура. Тя е оптимистична, възкресяваща народното самосъзнание на българския народ чрез спомена за славното му минало. И заедно с това е обречена на вечна младост, защото този, който съумее да улови духа на своето време, завинаги принадлежи на бъдещето.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × 5 =