“Един убит” – Димчо Дебелянов

Текстът на стихотворението е намерен след смъртта на Дебелянов, когато самият той вече не е враг на никого, когато срещу него не може да има враг. И още заглавието “Един убит” подсказва възможността, затвърдена от текста – убитият да е всеки един, а не един-единствен, макар и анонимен в своята конкретност човек. Всъщност чуждата смърт изправя лирическия субект пред възможността да разсъждава върху смъртта, да реконструира един чужд живот, като остава разтерзан между необходимостта да се подчини на императива на войната – да убива, за да не бъде убит, и потенциала на вживяване в непознатия и неизвестен, вече прекъснат живот. В българската литература е налице още една сходна ситуация на интерпретиране, на “четене” на мъртвото тяло – финалът на “Последна радост” на Й. Йовков, където позициите са разделени в тълкуванията на двата персонажа: откриващия героическото полковник и съзиращия протегнатата към цветето ръка млад офицер. И ако Люцкан е устремен към лайкучката, обладан от порива за завръщане в магичния свят на естетическия език, който създава неговото същинско битие, героят в “Един убит” е спокойно вгледан “в свода ясен и дълбок”, вгледан е в пътя, по който е поела душата му, за да се изправи пред сетната присъда – божията. Времето след победата е обикновено време на радост, на потопеност в екстаза на общия възторг, но в текста на Дебелянов човекът е самотен, извън тържествуването, фанфарите и възгласите. Той констатира победата, той знае, че бурната вълна е помела враговете, т.е. очистила е земята от тях, но мисли за друго, разсъждава върху проблеми, засенчващи стойността на победата. Лирическият субект наблюдава картината на бойното поле и вглеждайки се в убития, в опръсканите с кръв писма, питайки се: “Кой е той и де е бил?”, се връща в света преди войната, осъзнавайки, че и този неизвестен човек е повикан на смърт от някого, че е бил готов да отнеме чуждия живот. Образът на майката просветва зад студеното тяло на мъртвия войник и това е несъмнено образ на вечната, неизтляващата и неизмерима скръб. Но лирическият субект не може да излезе от контекста на войната, знаейки, че той би могъл да бъде на мястото на чужденеца. Мъртвият е едновременно враг с всички атрубути на войнското – знаме, зов, готовност да се бие, да побеждава, да убива и умира – и обикновен човек, за когото има кой да скърби, който пази опръсканите с кръв писма – неговата връзка с предвоенния живот, с един друг свят. С неговата смърт обаче и този мирен свят си е отишъл, а така стават ненужни и всички други знаци на миналото – писмата, които също умират в своята непотребност: “трепкат плахи и ненужни// с кръв напръскани писма”. В поезията на Дебелянов думата “ненужен” придобива особена стойност най-вече в контекста на войната: в “Сиротна песен” лирическият субект вижда своята успокоеност, напускайки света в сравнението с песента, “навяваща ненужен спомен”. Несъмнено думата “ненужен” покрива сектора на овладения екзистенциален драматизъм. Така кървавият подпис на смъртта е последен в кореспонденцията на мъртвия с другите. Вгледан в живота отвъд мъртвото тяло на врага, лирическият субект сепнато осъзнава своята “смешна жал, нелепа жал,// в грохотно, жестоко време!”, защото тази жал е неуместна по време на война, в мига на победата. Човекът търси не само лесните опори, които образците на войнско поведение предлагат и налагат, но и хуманните основания да се отстоява различното, необременено от униформата гледане към хората и света. Затова лирическият субект усилено се опитва да раздели наблюдаваното в двете полоси – на войнския и на обикновения живот и съумява единствено да изрече страшното изречение, което увенчава текста: Не, той взе, що му се пада, мъртвият не ни е враг! Ситуацията, в която е възможно примирение с врага само и единствено в смъртта, е несъмнено доминирана от желанието и необходимостта да унищожаваш. Тя е антихуманна, смазваща човешкото, което се изгубва във времето на битките, когато хората стават жертви на най-различни химери, както пише Гео Милев по повод смъртта на Дебелянов – че е станал жертва на химерата, наречена отечество. Текстът на “Един убит” започва с твърдението: Той не ни е вече враг ………………………….. за да завърши с: ………………………….. мъртвият не ни е враг! Между “вече” (не ни е враг, защото е мъртъв) и утвърдителното”мъртвият не ни е враг” се разгръща мисълта на съпротивляващия се срещу войната, но и подчиняващ й се човек. Огромна мъка потиска спонтанно човешкото реагиране, но и под властния императив на войнския опит се крие мъдростта на онова, което е най-важно за човека – да остава човек независмо от всичко, да съхранява човешкото отнасяне към другия, да се вживява в чуждата смърт, да мисли за себе си и света в тяхната сложна отнесеност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 − 6 =