“Дядо Горио” – анализ

Едно от най-силните произведения, в които Балзак критикува нравите в буржоазното общество, е романът „Дядо Горио”. Романът започва с описание на пансиона на госпожа Воке. Този пансион, известен под името „дом Воке”, е главното място, където се развиват действията, за които разказва авторът. По-нататък действието се развива и на други места, но основните нишки на разказа произлизат от пансионът. Балзак подробно описва сградата, квартала, улицата, където се намира пансионът. Впечатлението от картините, които рисува авторът, е тежко, нерадостно. „Никой квартал в Париж не е така отвратителен и да си признаем така непознат” пише авторът. Същото е и впечатлението от сградата, която също така подробно е описана. Тя е боядисана с жълта боя, която дрази погледа, в задния двор се изтича помията от умивалника, навсякъде се носи „миризмата на нещо спарено, мухлясало, гранясало”. Стари, изтъркани, извехтели са мебелите, кревататите, масите, столовете, тапетите по стените и т. н. Писателят-художник обобщава накрая описанието на картината: „Най-сетне тук царува нищета без никаква поезия; една скъперническа, ужасна, изтъркана нищета. Макар че още не е кална, тя има петна; макар че още няма дупки, нито дрипи, скоро ще се превърне в прах.” Балзак отлично е познавал Париж и красивите квартали, където живее аристокрацията, и онези райони, където се разполага богатата и просташка буржоазия, и кварталите, където бедността владее с пълна сила. Той нищо не измисля, рисува действителността такава, каквато е, и като художник, който има верен поглед, сигурна ръка, могъщо въображение, ярко и изразително представя това, което е наблюдавал. След това Балзак спира вниманието ни върху обитателите на този дом. Тук живеят бедни студенти, дребни чиновници, изоставени мъже и жени, хора с тъмно минало, пропаднали търговци и т. н. Едни от тях доживяли последните си години отчаяни от живота, други живеят с мечти и желания за хубаво бъдеще. Но засега това, което ги е събирало под един покрив, е бедността. Едни от тях са се гримирали с нея, други се бунтуват, но разбират безсилието си да я победят, трети живеят с надеждата, че ще се измъкнат от калта й. Балзак не се задоволява обаче да предаде общото, типичното за хората, а рисува поотделно всеки един от своите герои и героини с техните лични, индивидуални черти и душевни качества. Така той създава живи и ярки образи. В това отношение той е един от най-големите майстори-художници на словото в световната литература. Госпожа Воке, господарка на пансиона, е петдесетгодишна, лицето й е повехнало и тлъсто, на средата му стърчи нос, приличен на човка на папагал, когато върви влачи краката си, погледът и е стъклен, очите й обкръжени с бръчки. Тя е алчна за пари, скъперница, съди за хората по богатствата, които притежават, и парите, които може да получи от тях. Госпожица Мишоно, една от пансионерките, е слаба, кокалеста, нейното похабено лице внушава страх, „гласът й е тънък като на щурец”. С нескриваща симпатия авторът рисува образа на младата госпожица Викторин Тайфер. Но безсърдечният й баща я лишава от наследство в полза на единствения си син и тя живее срещу малко заплащане в пансиона на госпожа Воке. Между осемнадесетте пансионера в дома на госпожа Воке се намира студентът по медицина Бианшон, един чиновник в някакъв музей, един художник и др. Всички тези осемнадесет души, събрани тук по едни или други причини, представляват в умален вид съставните части на едно „цялостно общество”. Повече или по-малко подробно авторът разказва за всеки един от това общество. Главното лице, с което са свързани събитията, описани в романа, е дядо Горио. Като разказва за съдбата на този старец, писателят в същото време излага законите и нравите в обществото, където парите, златото, богатствата се ценят повече от човешки живот. Стъпка по стъпка Балзак проследява живота на дядо Горио от най-ранните му години до смъртта му. В личната съдба на този човек, в неговите усилия, мисли, чъвства, в неговите дела, в неговите отношения към двете му дъщери, а също така по начина, по който те и техните съпрузи се отнасят към него, се разкриват някои страни от живота в обществото. Писателят иска да каже, че това общество е безпощадно към човека, прогнило от основите до върха си, то унижава човека, разкъсва връзките между родители и деца, разбива семействата, замърсвява дружбата между хората и е пълно с още хиляди други злини и пороци. Всичко това е показано не сухо и отвлечено, а живо и убедително чрез героите в романа, чрез техния живот, техните лични съдби. Някога преди революцията, дядо Горио бил беден работник при един търговец на жито. През времето на бурните революционни събития неговият господар загива. Младият тогава Горио обсебва богатствата на загиналия търговец. Горио е бил доста хитър. Привидно той е привърженик на революцията и дори става председател на една от революционните секции в Париж. В същото време, когато революционният фрнски народ пролива кръвта си в борба срещу вътрешната и външната контрареволюция, а в Париж настава глад, Горио спекулира с житните храни и успява да спечели много пари. Излиза, че на думи той е на страната на революцията, а на дела против нея. Известно време той крие богатството си, за да не навлече върху себе си гнева на гладуващия народ и суровостта на на революционните закони срещу спекулантите. По-късно, когато идва на власт Наполеон, той няма защо да се страхува нито за богатството си, нито за миналата си спекулантска дейност. По това време той вече е милионер. Милионите, които притежава Горио, са източникът за нещастията, които го сполетяват по-късно. Както всички богати буржоа, той смята, че смисълът на живота е в парите, че в златото е щастието на човека. Твърде скъпо изкупува дядо Горио тази своя заблуда. Твърде жестоко му се отблагодаряват, все поради тази заблуда, онези, които той най-много обича. Дядо Горио има две дъщери – Анастази и Делфин. Той ги обича безумно, особено след смъртта на майката, която умира скоро след раждането им. Неговата обич към дъщерите му надхвърля разумната бащина обич, той ги обожава, така както езичниците се прекланяли пред своите идоли. Всяко тяхно желание, всеки каприз и прищявка той изпълнява, без да мисли за лошите последствия върху възпитанието им. Така те още от малки стават самовлюбени егоисти. И идва най-лошото – както баща си, те смятат, че с пари може да се купи всичко: съпрузи, любов, щастие и т. н. Тази самоизмама те жестоко изкупуват по-късно, също като баща им. Когато се омъжват, дядо Горио дава и на двете по осемстотин хиляди франка зестра. Няма да сгрешим, ако кажем, че буквално с парите си купуват мъже с аристократични титли. По-голямата – Анастази, се омъжва за граф Ресто, а Делфин – за барон Нюсенжан. Нещастията на дядо Горио започват от този момент, но са подготвени от много по-рано. Дъщерите и зетьовете отначало се отнасят добре с него: приемат го в богатите си къщи, канят го на обеди и на вечери. Но това продължава докато той все още има пари. Истинската му трагедия настъпва, когато те са взели от него всичко, което е имал. Сега вече той не съществува за тях. Техните къщи са затворени за него. Неговата смърт е покъртителна. Той умира като просяк в мръсни дрипи, без топлина през зимата в пансиона на госпожа Воке. Не в това, че умира в бедност, е най-голямото му страдание. Дядо Горио все още обича дъщерите си. Неговата ней-голяма мъка е, че те не желаят да го видят преди смъртта му. Наистина едната от тях, поради това, че съвестта е заговорила у нея, пристига да се прости с него, когато той вече е в безсъзнание. Неговото погребение е жалко. До гроба му го изпращат студентът Растиняк и слугата Кристоф. Дъщерите и зетьовете не присъстват – те изпращат само своите празни карети, на които личат аристократичните им гербове. Трагедията на дядо Горио не е лична, а обществена. Балзак обобщава, разкрива характерни, типични явления в буржоазното общество. Той показва разпадането на семейството, което е изградено върху користолюбие. В предсмъртните си минути старецът, макар и късно, разбира заблужденията си; и обвиненията, които отправя към дъщерите си и техните мъже, са обвинения срещу обществото: “Ах, ако бях богат, ако бях запазил богатството си, ако не им го бях дал, те щяха да проливат сълзи. Но нищо! Парите дават всичко, дори и дъщери!”. Късно, когато личната му катастрофа е така голяма, Горио разбира какви трябва да бъдат истинските човешки чувства: “Когато някой обича един нещастник, той може да бъде уверен, че го обичат.” Още много други обвинения отправя умиращия старец към обществото, в което човек не се зачита за нищо. Той стига до обобщения, които звучат като неумолима присъда над лошо устроения свят: “Те се грижеха за мен, но заради парите ми. Светът е лош. Убедих се в това.” Когато четем за страданията на дядо Горио, ние го съжаляваме, но същевременно не трябва да го оневиняваме. Светът наистина е лош, зле устроено общество. Това общество обаче, което той обвинява за нещастията си, е съставено от хора като него. Самият той е част от него. Неговата обич към дъщерите му е твърде егоистична. Нека си припомним миналото му: когато той е трупал милиони чрез спекулация със зърнени храни, за да осигури охолство и разкош за дъщерите си, той е бил виновен за страданията и смъртта на хиляди парижки деца по време на революцията. Сам Балзак не скрива двойнственото си отношение към героя: “Дядо Горио по природа не е лош човек, той е добродушен, добросърдечен, искрен, симпатичен дори в наивността си и същевременно неговата обич е твърде егоистична.” Едновременно със съдбата на стареца Горио Балзак проследява първите стъпки в Париж на младия студент Йожен дьо Растиняк, който току що започва да опознава света. Горио си отива след като до дъно е изпил горчивината на тоя свят, телесно и морално смазан, а Йожен е в зората на своя живот. Йожен дьо Растиняк също така срещу скромно заплащане живее в пансиона на госпожа Воке. И него бедността е довела тук. Накратко, но твърде красноречиво писателят ни запознава със семейството и миналото на младия студент. Той е син на обедняло аристократично семейство от южните провинции на Франция. Родителите му отделят половината от своя годишен доход, за да следва той в университета в Париж. Той пристига в столицата с идеализма на младостта, с чисто и неопетнено сърце, той вярва в себе си, в хората, в доброто, мисли, че животът е труден, но безкрайни са възможностите на човека да преодолее трудностите и да излезе пред света с чисти и ясно лице: “Ще работя честно, свято, ще работя ден и нощ, та богатството ми да бъде плод на труда ми. Наистина това богатство ще дойде много бавно, но аз всеки ден ще отпускам спокойно глава на възглавницата; има ли нещо по-хубаво от това да наблюдаваш живота си и да виждаш, че е чист като лилия?” Така мисли студентът в началото и колкото и да е нерадостен животът в тъжния пансион на госпожа Воке, той живее с чистите идеали, които е донесъл от дома си. Но какво се оказва по-късно? В скоро време той се убеждава, че в живота преуспяват не тези, които разчитат на собствените си сили и способности, не онези, които живеят с чисти идеали, а тези, които са безогледни в средствата си. И неговият идеализъм лека-полека започва да се изпарява пред дилемата: “или да пропадне, както пропадат хиляди бедни студенти като него, или да отскочи във висините на парижкото общество, независимо по какъв начин. Растиняк избира вторият път – да преуспее, да блести сред елита на парижката аристокрация. Наистина той не стига изведнъж до това решение, то му струва много безсънни нощи, той изпитва колебания и съмнения, не рядко се самоупреква, че ще замърси своя “чист като лилия живот”. Писателят рисува характера на героя в развитие и това е едно от най-ценните качества на балзаковия реализъм. Същото той прави и с другите свои герои, които са изобразени не като напълно оформени, а се оформят съобразно вродените си наклонности и съобразно условията, сред които живеят. Да се издигне в обществото – така решава Растиняк. Но парижката аристикрация не е така лесно достъпна. Не всеки може да влезе в салоните й. Тя има свои неписани закони, които строго се спазват. Растиняк наистина има аритократичен произход, но той е беден, провинциален аристократ. Все пак аристократичният му род и главно далечното му роднинство с виконтеса Босеан, една от “звездите” в най-висшата аристикрация, му отварят вратите на салоните на парижкия елит. Растиняк има своите учители, които без особени усилия разбират колебливия му идеализъм. Между тях е виконтеса Босеан. Интересни са съветите, които виконтесата дава на младия човек. В синтезирана форма много опитната аристократка чрез тях излага морала на своята съвременност: “И тъй, господин Растиняк, постъпваите с тзои свят така, както заслужава. Искате да се издигнете, аз ще ви помогна. Ще измерите колко дълбока е женската поквара, ще видите жалката суета на мъжете. Макар и да съм чела много в книгата на живота, доста страници ми бяха непознати, сега вече зная всичко. Колкото по-хладнокръвно постъпвате, толкова по-бързо напредвате. Удряйте безмилостно, за да се боят от вас… В Париж успехът е всичко, той е ключът към властта. Ако жените намерят, че сте умен, способен, мъжете ще повярват в това, ако вие не ги разубедите. Тогава ще можете да искате всичко, ще имате достъп навсякъде. Тогава ще разберете какво нещо е света – сбирщина от жертви и измамници.” Така виконтесата завършва характеристиката на света, в който живее: “сбирщина от жертви и измамници”.Мрачна и песимистична, но вярна е нейната оценка, а Босеан не се лъже, тя самата е част от това общество. И макар Балзак да се е опитал да я изобрази в симпатична светлина като жертва, а не като палач, като измамена, а не като измамница, от думите й лъха убийственият дух на една антисоциална философия. Едновременно Балзак ни запознава с живота на парижката аристокрация; той описва палатите, в които живее, облеклото й, накитите й. Тук царуват разкошът и разсипничеството. Всичко е потънало в злато и коприна; брилянти и други скъпоценни неща украсяват ръцете, шиите и главите на мъжете и жените от висшето общество. Каква разлика между бедния пансион на Воке и салоните на аристокрацията! Младият студент сякаш е опиянен от тоя блясък и колкото повече го наблюдава, толкова повече се ужасява от своята бедност, толкова повече желае да се изплъзне от нея и сам да блести във висшето общество. Като описва обстановката, всред която живее парижката аристокрация, писателият рисува и нейния духовен облик, запознава ни с нейните нрави, етикеции и морал. Хората от това общество, с редки изключения, не познават истинската човешка дружба; дълбокото и искрено приятелство. Завистта и злорадството са обикновено нещо. Външно всичко е в най-изискана форма, любезности, комплименти, реверанси се сипят наляво и надясно, но всичко това е утвърдена през вековете етикеция. Душата на тия хора е опустошена, сърцата им, доколкоо ги имат, са изсушени от дребнави зависти. Здрави семейни връзки в парижката аристокрация не съществуват. Семейството е разложено. Привидно всичко е наред, мъжът и жената живеят под един покрив – това е необходимо, за да се запази името на фамилията пред обществото. Писателят-реалист въпреки политическите си симпатии към аристокрацията, я описва в твърде непривлекателна светлина. Той не е нарисувал нито един хубав, положителен образ на аристократ или аристократка. Измежду тях може би най-симпатична е виконтеса Босеан. Тя поне е искрена и сърдечна към Растиняк, твърдо понася изневярата на своя любовник и злорадството дори на най-добрите си приятелки. Но и нейната душа е опустошена, и като личност тя предизвиква повече съжаление отколкото възхищение. Като рисува образа на Растиняк, Балзак влага в него типично характерните черти на френската младеж по време на реставрацията. Неговите мисли, желания, стремежи, неговите възгледи за живота и обществото са мисли, желания и стремежи на младите хора от аристокрацията. Едни от тях, преди да загинат физически, умират духовно, нравствено. Такава е съдбата на Рафаел от романа “Шангренова кожа”. Други, като и случаят с Растиняк, успяват. По-късно той е герой и в други романи, където блести във висшите среди на парижкия живот – има богатство, заема високи постове в държавния живот. Но за сметка на това той се прощава с младежките си мечти за честен труд и чист живот. Той се вслушва в съветите на виконтеса Босеан, която му разкрива тайната, че успехът на мъжете във Франция е в ръцете на жените. Тя го насочва към баронеса Делфин Нюсенжан, на която той става любовник. В романа “Дядо Горио” Йожен дьо Растиняк е представен не като покварен младеж, а преди всичко като слаб, неустоичив характер. Той няма твърди идеали, лесно се повлиява от по-силни характери, няма сили да се бори срещу съблазнителите. В характера му виждаме и някои хубави, привлекателни черти. Той е искрен, с пламенно сърце като хората от Южна Франция, отзивчив е към страданията на другите, съвестта не е заглъхнала в душата му, не се предава изведнъж на пороците на обществото. Колко трогателно, мило, сърдечно и искрено е писмото до майка му и сестрите му, в което ги моли да му изпратят допълнително пари! Когато дядо Горио е болен, на смъртно легло, той и студентът Бианшон се грижат за него. До гроба му само той и слугата Кристоф го изпращат. Ще припомня още веднъж – Растиняк не е покварен младеж, а само слаб и неустойчив характер. Тепърва обществото ще го поквари окончателно. На края на романа, когато се връща от погребението на дядо Горио, изглежда, че в душата му са изчезнали всички колебания, и той е решен вече, каквото и да става, на всяка цена да полети към елита на парижкото общество: “Като остана сам, Растиняк пристъпи няколко крачки към издигнатия край на гробището и видя Париж, разположен лъкатушно по двата бряга на Сена, където блясваха вече светлини. Очите му се впиха почти жадно между Вандомската колона и купола на Дома на инвалидите, там, където живееше това общество, в което искаше да се промъкне, хвърли върху този бръмчащ кошер поглед, който сякаш изсмукваше предварително меда му и каза високомерно: – А сега ще видим: аз или ти!” Очевидно Растиняк вече е определил своя път, очевидно той е решил да завладее Париж, да се “промъкне” във висшето общество. По-нататък, в други романи, както вече казах, той е станал богат, влиятелен, има почести, ордени, награди. Един от най-ярките, най-колоритни образи в романа е Вотрен. И той живее в пансиона на госпожа Воке, но не поради бедност, а за да се скрие от властите. Вотрен е избягал каторжник, а истинското му име е Жак Колен. Всред бандитския свят и полицията е известен под прякора “Измами смърт”, а Балзак, за да изтъкне неговата отличителна индивидуалност, понякога го нарича “Наполеон на каторгата”.Какъвто и да е обаче – бандит, избягал каторжник, престъпник и т. н. – Вотрен не е нищожество, каквито са стотици от героите в “Човешка комедия”. Самият той чувства превъзходството си над дребните души в света и не пропуска случай да го подчертае. Дори по външния си вид: едър, снажен, здрав, с атлетично тяло, яки мускули, изразително лице – той се отличава от другите. Отхвърлен от обществото, той сам плюе върху него и неговите закони, морал и нрави. И си е създал свой морал – бандитски и индивидуалистичен. Чрез своите закони, съдии и полиция обществото го е обявило за престъпник и е поставило върху гърба му знака на каторгата. От своя страна той също не признава това общество, което според неговата философия и разбиране е не по-малко разбойническо, отколкото официално обявените от закона бандити. Дори в характерния му навик да плюе на далечно разстояние, той изразява своето презрение към това общество, с което е във вечна война. Силата на Вотрен е в неговата критика към обществото, критика, която поразява с логиката, с дълбоката си проницателност в същността на фактите и явленията, в познаване на основните движещи закони в буржоазното общество, критика, която не търпи възражения, защото е вярна и убедителна. Когато слушаме неговите силно изобличителни слова, имаме основание да мислим, че самият писател-сатирик чрез езика на своя герой нанася унищожителни удари на този свят, който е прогнил от основите си до върха, и патосът на Вотрен изразява изобличителното богатство на Балзаковия речник. Читателят възприема действително този ярък образ – от една страна се удивлява от физическата му и волева сила, от неумолимата логика на съжденията му за обществото, от неговата дълбоко правдива критика на обществените пороци и злини и, от друга страна са отвръщава от неговата хищническа, егоистична и бандитска философия. В революционните времена тази бунтовна личност би увличала след себе си разгневените народни маси, защото притежава в излишък големи ораторски дарби на критик-изобличител, но на другия ден след революцията той би трябвало да бъде разстрелян, защото няма нито капка творчески съзидателен идеал. При арестуването му той завършва своето слово с декларацията, че е ученик на Русо: “Един каторжник като Колен, който се намира пред вас, не е толкова подъл като другите и роптае срещу дълбоките нарушения на обществения договор – както казва Жан-Жак, на когото съм ученик и се гордея с това. С други думи, аз съм против правителството с всичките мъ съдилища, полицаи, бюджети, и го разигравам, както си искам.” Вотрен по своему, както му изнася, тълкува “Обществения договор” на великия френски просветител, катоотрича напълно най-съществената част – именно задълженията на договарящите се членове на обществото. Вотрен също има свой “идеал”, но той е толкова порочен, егоистичен, противочовешки, както тези, които изобличава и закона покровителства. Неговият “идеал” е да спечели, не е важно по какъв начин, 200 хиляди франка и с тях да си купи двеста негри и да стане плантатор в Америка. “С този черен капитал – заявява той – след десет години ще имам три-четери милиона. Ако сполуча, никой няма да ме пита: “Кой си ти?”.Ще бъда госпдин четери милиона – гражданин на Съединените щати.” Това са “идеалите” на Вотрен, идеали на хищник и грабител. Това, което виконтеса Босеан казва на Растиняк с все още изискан език, кактоповелява аристократичната етикеция, Вотрен го казва направо, с цинична откровеност. Бъдещето, което рисува каторжникът на младите хора от рода на Растиняк, не е отешително; то е жестока борба за парче хляб, хиляди унижения, жалко съществуване: “Честността не служи за нищо… Продажността е навсякъде, талантът е рядкост… Такъв е животът… Говоря за света така, защото той ми е дал правото да го познавам. Да не мислите, че го укорявам? Нищо подобно. Той винаги е бил такъв.” Младият студент е принуден да се съгласи с желязната логика в думите на каторжника. Той разбира, че това, което му говорят, е напълно вярно. Присъдата над обществото, построено върху лъжа, грабеж, взаимно изтребление, е неумолимо-сурова, но е правилна: “Каква желязна глава има този човек! – каза си Растиняк, като гледаше как Вотрен си тръгва спокойно, с бастуна под мишницата. – Той ми казва без заобиколки същото, което госпожа Босеан ми каза с подходящи изрази. Той късаше сърцето ми като със стоманени нокти… С една дума, този разбойник ми каза за добродетелността повече неща, отколкото съм научил от хората и книгите.” В романа “Дядо Горио” почти няма положителни герои, с твърди нравствени убеждения, вдъхновени от някакви високи идеали, герои, които искрено и безкористно да обичат човека и да му помагат, да са предани на отечеството си и на народа. Някои от тях направо предизвикват презрение със своето нищожество (Миошно, Поаре, госпожа Воке), други са жестоки егоисти, неблагодарни – дъщерите и зетьовете на Горио са отвратителни със своята алчност и себелюбие. Такива са всички аристократи и аристократки – разпуснати в личния си и семеен живот, картоиграчи и интриганти. Макар и бегло по страниците на романа се срещат имената на някои третостепенни лица, в които виждаме нещо симпатично, заслужаващо уважение и обич. Такъв е бедният студент по медицина Бианшон. Между него и Растиняк има голяма разлика. Той има за цел в живота, един скромен идеал да завърши медицинските науки и да бъде полезен на човека. Той не ламти за почести и високи звания. Понякога езикът му е остър, хаплив, подигравателен, но това са “слабости”, присъщи на младия безгрижен човек и на личния му характер. И той понякога сипе язвителни думички към нещастния дядо Горио, но ние се трогваме от грижата, които заедно с Растиняк полага за болния старец, изоставен от всички.

loading...

2 Responses to “Дядо Горио” – анализ

  1. Много добър и подробен анализ на творбата.

  2. Благодаря за страхотния анализ. Много ми помогна да разбера творбата. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 + 12 =