ДУХОВНИЯТ СВЯТ НА БЪЛГАРИНА ВЪВ ВАЗОВАТА ПОВЕСТ “ЧИЧОВЦИ”

Първоначално Вазов публикува повестта “Чичовци” в пет последователни броя на в. “Зора” от 1885 г. и поставя мото”Див глог питомно грозде не дава”. Това мото е твърде красноречиво. Фактически с това произведение Вазов се докосва до жизнерадостния свят на своето детство и разказва едни от най – светлите си спомени, свързани с отминалия патриархален живот. Под Мичо Бейзедето, Иванчо Йотата, хаджи Смион, Иван Селямсъзинът, Карагьозоолу, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри, госпожа Нимфидора се крият… живи типове. А тяхното време преминава и в нас, ние носим именно техните черти, но не го осъзнаваме… Във всички герои се проявяват национално присъщи черти, те са носители на възрожденската народопсихология и проявяват това на битово ниво без дори да го усещат в прозаичността на ежедневието. Те са българи от миналото, наши прадеди и живеят във всеки един от нас. Защото ние сме част от историята, а те са предходна част от нея. Естествено, тяхното време е различно- чичовците са пасивни и търпеливи по необходимост в условията на робството. Но в дадени исторически моменти те са жизнени типове, способни да изпитат възвишени чувства, да мечтаят и израстват духовно. А това е показателно за националния характер на българина. Привидно примирен с настоящето, той е в състояние да промени в кратък срок поведението си и да покаже на света доброто и героичното от своята природа. Какъв е всъщност духовният свят на българина в чичовското време? Героите от едноименната повест на Вазов са весели и жизнени, от техните постъпки у читателя блика искрен смях. От страстния битов спор, предаван от поколение на поколение, и недоразуменията около него, Вазов гради сюжета на повестта. Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката спорят за един капчук, а една сатира срещу Селямсъза, неправилно разтълкувана като бунтовна прокламация и занесена на бея, става причина чичовците да преживеят вълненията на едно своеобразно бунтовничество. Опасността ги потапя в непривична, “революционна” атмосфера и те се изживяват като истински заговорници. Това заговорничество е различно от великото “пиянство на един народ”, което ще преобрази кротките еснафи по- късно в романа “Под игото”. Така, увековечен в творчеството на Вазов, обикновеният българин от микрокосмоса на бита ще попадне в микрокосмоса на истолрията. Въпреки хумора, авторът ни разказва за живота на българите под игото – това е един наивно изостанал свят, в който заглъхват последните големи събития на века. Един смешен свят, типично български и балкански смях, едно чичовско време, чийто духовен свят малко или много живее във всеки един от нас. Всички Вазови чичовци по манталитет и поведение са герои, запазили нещо селско и добавили нещо градско в себе си. Всички те имат занаят, но са твърде необразовани и затворени в черупката на ежедневието си. А това се дължи на културната изостаналост, последица от петвековното турско робство. Въпреки това, те обичат да философстват и да разсъждават над всемирни проблеми, но го правят в рамките на стеснения си кръгозор и по този начин предизвикват днес нашия смях. Въпреки всичко, те вече не вярват в средновековните религиозни теории за произхода на света и ги считат за остарели, напълно се доверяват на науките. И тях не познават, но са убедени, че там е човешката сила, и искат да изучат децата си. Този стремеж към образованост и уважение към науката живее и днес в нас, българите. В главата, наречена “Общество” на сцената излизат или се споменават в няколко страници и само в два епизода- черквата и кафенето- близо четиридесет лица. Много малко от тях ще се появят в повествованието по- нататък. Мернали се и изчезнали обаче, и лицата и предметите, останали без отношение към сюжета се оказват извънредно важни за повествованието. Защото, претрупано с подробности, то е огледало за живота на чичовците, за бита им и начина на мисленето им: в началото на Възраждането, което, всъщност е събитийно време на повестта, настъпват чувствителни промени и в облеклото на българина. Памукът и коприната заместват лена, ръчната украса се заменя от ширити. Вазовите българки са облечени с широки копринени рокли-фустани, носят кърпи с шити кенета, плюшени контошчета и все още традиционните регионални престилки. Мъжкото облекло е вече европейско, но със задължителния за времето фес. Общественият живот на българите е свързан с традиционните обичаи и християнските празници. Неделните дни започват с църковната служба и завършват с обсъждането на битовите проблеми и клюките в кафенето. Това е чичовското време, с традиции и бит, запазени отчасти и днес. Вазов не залага само на героичното начало, а търси и постига цялостната, противоречива и многопосочна картина на народния живот. Феноменът “чичовци” има смисъл на нещо трайно установено в българския национален характер, нещо типично българско, което не може да бъде пренебрегнато, защото е в основата на великите исторически събития-той е отражение на духовния свят на България през 19 век.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × two =