„Другоселец” на Йордан Йовков

В своите разкази Йордан Йовков разкрива многоликия живот на българина, не¬говия трудов делник и светлия празничен миг на отдих. Представил различни човешки съд¬би, писателят споделя с читателя искреното си желание да открива красотата във взаи¬моотношенията между хората. Хуманистът Йовков изразява и непоколебимата си вяра в победата на доброто. Чрез разказа си „Другоселец” Йордан Йов¬ков надниква в празничната атмосфера на българския селянин, на човека, свързан със земята. Празникът създава ведро, приповдиг¬нато настроение. Променя се и външният об¬ли к на селянина: „Всички бяха си турили чис¬ти ризи с широки бели ръкави.” За миг откъс¬нали се от трудовия делник, те пристъпват „бавно, тежко”. Необичайно за тях е да оста¬нат „без работа”. Селяните чувстват нераз¬ривната си връзка със земята – извор на ра¬дост и мъка. истинско щастие е, че те могат да се полюбуват на буйно изкласилите ниви: „ Такава зеленина е навън, че и в кръчмата, ка¬то си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове. ” Единствено „зеленината… навън” може да изпълни душите им със задоволст¬во и радост от очакваната богата реколта. На всеки празник мъжете се събират в кръчма¬та, където могат да се порадват заедно на резултатите от своя упорит и всеотдаен труд и да споделят тревогите си. Макар този път селяните да са се събрали на празника на св. цар Костадин и царица Елена, за да ги поче¬тат, мислите им отново са отправени към ни¬вите, към плодородната земя. Чрез краткия диалог Йордан Йовков въ¬вежда трима от своите герои – Йови, бай Миал и дядо Иван. Те живеят в своя трудов свят. Щастието, което той им носи, е само тяхно и те се борят за него. Зли и настървени, разгорещени и отмъстителни стават същите тези доскоро добродушни селяни само при мисълта, че някой чужд човек може да посег¬не и да унищожи или открадне плодовете на честния им труд. Свикнали да работят неу¬морно, те милеят за своята земя и биха по¬сегнали на всеки, който се опита да я оскверни, да засегне интересите им. Затова така настървено се нахвърлят върху другоселеца, пуснал кончето си да пасе в нивите им: „Не глоба, а бой, бой! ” На фона на празничната атмосфера и на оживените препирни Йордан Йовков въвеж¬да непознатия селянин с болното конче: „Раз¬говорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вът¬ре и го правеше кривоглед. ” Уловен от полския пазач Илия, „че пасе коня си в нивите”, този „непознат” се явява се¬риозна заплаха за събралите се в кръчмата селяни и техните ниви. Те не го приемат като един от тях, защото чуждият, неканеният човекеуловен „в ичимика на Татар Христа”, застрашил е интересите на селяните. Съвсем естествена е гневната реакция на лично за¬сегнатия Татар Христо: „ Бе вий какви хора сте, бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си ти?Хайдук! ” Гневният поток от думи всъщност разкри¬ва тревогата, обхванала душата на селянина. Йордан Йовков представя образно мъчител¬ното безпокойство на Татар Христо: „почер¬венял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи”. Земята, в която е вложил труд, сили и всеотдайност, е застрашена от един „хайдук”. Единственият изход е да бъде отстранен на¬рушителят, да бъде наказан. Обяснимо е как¬то агресивното враждебно отношение, така и готовността за груба саморазправа: „беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още”. Останалите са готови да под¬крепят насилието, насочено към един безза¬щитен, но чужд, непознат човек, затаил дъл¬бока болка в душата си, измъчен и онеправ¬дан. „Удри го, удри го!” – тези повторени глаголни форми в повелително наклонение раз¬криват сякаш само грубата, първична същ¬ност на селянина, жадуващ да накаже винов¬ния. Един другоселец, който има своя мотив за действие, се озовава срещу множество сплотени и солидарни хора, чийто празник е прекъснат ненадейно. Другоселецът би же¬лал да сподели своята болка, но едва ли ня¬кой ще го изслуша и разбере: „…не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрях се на пътя, на самия крайчец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класец не откъсна… ” Читателят за миг е объркан: как е възмож¬но подобно бездушие към един обикновен човек. Другоселецът има сродна съдба с всички селяни, изправили се срещу него в ролята на безкомпромисни обвинители. Те дори не се опитват да вникнат в същността на думите, изречени за оправдание. Нима е толкова непростима вината на един човек, чийто верен помощник в трудовото ежедне¬вие е покосен от болестта? Йовков дълбоко вярва в богатата душевност на своите герои, в доброто, заложено в човешката им същ¬ност. Те ще трябва да осъзнаят своята вина. Как биха могли да поискат сто лева глоба от един сиромах, който има само „банкнота от двайсет лева, сгъната на четири”, „кръп¬ки” по „изтърканата антерия”, „синя вехта кесия”? Писателят насочва вниманието на читателя към детайлите в описанието, към треперещите ръце на другоселеца, чрез кои¬то създава убедителна представа за човеш¬ката бедност и отчаяние. Торашко е героят, който чрез своите въп¬роси, отправени към съселяните му, изразя¬ва съчувствието си и безкористната си под¬крепа към другоселеца, притихнал в своето отчаяние. Той именно ще подскаже на всички верния път и ще ги отклони от извър¬шването на непростим грях. Празничната атмосфера е изместена от ти¬шината, въплъщаваща вината и греха на се¬ляните, набедили един измъчен и съсипан човек, който се нуждае от подкрепа. Разбра¬ли, че отвън има „кон паднал”, те не само оне¬виняват другоселеца, но най-после го прие¬мат като един от тях и се стараят да му по¬могнат, да изправят болното му конче. Йовковите герои са съпричастни на страданието. Тежка покруса завладява души¬те им. Всеки сам изживява своята трагедия. Природното описание отразява душевното състояние на другоселеца: „Мръкна се. Гъсти¬ят листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло бе¬ше. ” Чрез глаголните форми „мръкна се”, „потъм¬ня”, „не се виждаха”и епитета „черния”‘Йов¬ков представя една мрачна, потискаща кар¬тина. Тъмно и безнадеждно е в душата на селянина, чийто верен спътник е страдание¬то, но той никога не губи надежда. Верен на своя пръв помощник и другар, до последния си дъх другоселецът ще бди над кончето и ще се надявате да се изправи, за да го последва отново в мъчителния му път. Съдбата на Йовковия герой е трагична: „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Топ клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голя¬мо, препълнено с мъка, и вътре в него светеха лъчите на звездите. ” Йовковите герои умеят дълбоко да стра¬дат, но и да изживяват красотата на малкото щастливи мигове в живота си. В препълне¬ните с мъка очи на умиращото конче се ог¬леждат лъчите на звездите. Красивата душа на другоселеца стопля с присъствието си пос¬ледните часове на предания помощник в су¬ровото трудово ежедневие. В художествения свят на хуманиста Йов¬ков се редуват празниците с дни на тежка покруса, сменят се светлината и мракът. Пи¬сателят вярва, че всеки човек трябва да бъде устремен към звездите, а добротата, мило¬сърдието и човечността да са негови вечни спътници, за да може светът да бъде по-кра¬сив и по-съвършен.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 + 15 =