ДРАМАТА НА ЧОВЕКА И ВРЕМЕТО В РОМАНА “ТЮТЮН”

Димитър Димов изобразява трагичните, неразрешимите противоречия на човешката душа, страшната разрушаваща власт на страстите, безизходността на индивида, абсурдността на индивидуализма. Идейно-тематичните насоки на творбите му свързваме със силата на човешките страсти, амбиции и с трагизма на човешкия живот. Епичното начало в тях откриваме в интереса към историческия дух на времето, в многостранния обхват на изображението и в богатството на образната система. В основата на трите му романа е темата за грехопадението и за човешката обреченост. В “Тютюн” (както и в “Поручик Бенц” и “Осъдени души”) те се тълкуват в сферата на матеарилистическите интерпретаций. В романа “Тютюн” за първи път се поставя проблема за нравствената деградация, за физическата и духовна разруха на личностите. Главният конфликт в него е на основата на антитезата-нравствен, драматичен, трагичен. Затова и литературната критика определя Димитър Димов като “поет и философ на трагичното у човека”. Героите му се стремят към личен успех, към лично доволство, към лична печалба, постигат ги и умират, разбрали, че цял живот са вървели към миражите, че сами нищо не са спечелили, а само са изгубили именно надеждите, мечтите, романтиката. Двата романа “Тютюн” са различни и по постановка, и по художествено мислене. Големият майстор и във втория вариант успява да изгради художествено-естетически и аналитично-психологически образи на героите, да изследва техните идеи, да проследи пътя им в обществото, да ги покаже като личности-оригинални и запомнящи се. Авторът успява да проникне в скрития свят на човешката душа и търси там искрата на живота, корените на злото, основата на съзиданието и разрушението. “Тютюн” е роман за човешкото ни битие. Идейно-художественият му замисъл свежда до тема от Стария завет за грехопадение-обреченост, а наименованието му насочва към спецификата на социалната проблематика тютюнът е стока и в тютюнопроизводството противоречията достигат най-голямата острота в началото на 40-те години. Те определят и жанра на романа. Наименованието му напомня и за кратките насочващи заглавия на романите на Зола – “Вертеп”, “Жерминал”, “Пари”. Творческият акцент в романа пада върху света на “Никотиана”- неговото могъщество и крах. В интерпретацията на Димов тя е чудовищен звяр, който погубва попадналите в могъщата му орбита: работниците в тютюневите складове се обричат на гладна смърт, а господарите й губят губят своите способности, почтеност и човечност. Димов непрекъснато подчертава обвързаността на своите герои със съдбата на “Никотиана”. Названието съдържа в себе си разрухата и порока, вкопчващ се в душата на човека. Символният намек (отровата никотин) е повече от очевиден. В него има заплашителна двусмисленост. Тя олицетворява силата на парите, властта на тютюневите магнати и противоречието между имащи и нямащи. Тя е средство за свръхпечалби не*ивал лукс, но и единствената алтернатива за изкарване на прехраната. И за доведените но нищета работници, и за властелините на тютюневия концерн. Тя е жестокия бог Молох, който иска кървави жертви. Пряко-публицистично чрез автора-разказвач или от страна на героите се казва: “Никотиана приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари, която унищожава хората. Тя убиваше не само работниците, но и господарите си”. Идейно-психолологическият конфликт предопределя и композиционната двуплановост на романа-действието е в средата на Немския папирусен концерн и сред тютюноработниците, които изстрадват правата си на по-достойно човешката участ чрез борба, а това определя отношението им към действителността и света. Тези два свята, непримирими един към друг, са показани паралелно, но в хода на повествованието те непрекъснато влизат във взаимодействия, защото са тясно преплетени и съдбите на отделните герои. Димитър Димов стига до художественото откритие, че границата между двата враждуващи свята минава през семейството. Особено отчетливо е в семейството на гимназиалният учител по латински-двамата му сина- Павел и Стефан са врагове на света, в който властва третия син-Борис. Най-ярките образи в романа “Тютюн” са тези на Ирина и Борис. Авторът открива в тях дълбоки характери, изключителни страсти. Героите израстват с различни заложби. Всичко се решава от силата и енергията им. Те носят своята жизнена сетивност и интелектуалност. В устрема си към висшето общество героите реализират огромната си енергия, но постепенно деградират в морално отношение. По пътя си към върховете на обществото Борис и Ирина погазват нормите на човешкия морал, извършват компромиси със съвестта си, опошляват зародилото се между тях любовно чувство и в крайна сметка се разрушават като личности. И за двамата герои е характерна жаждата за утвърждаване. Срещата осъществява връзката между тях. Образната представа за Борис и Ирина е в сцената с гроздобера. Ирина е романтичка в ученическите си години, мечтателка, четяща до умора любовни романи, а Борис е реалист до цинизъм, прям и дързък. Борис влиза в действие внезапно, остро, категорично. Образът му е исторически и психологически достоверен, художествено най-пълно изграден, убедителен и оригинален при цялата си типичност. Още в първата представа за героя Димов търси изключителното: “Той не приличаше на никой друг младеж в града”. Борис говори с презрение за бедността и за всички, които не могат да се справят с нея. Той се срамува от своя произход и презира морала в семейството си, дори когато баща му проявява гражданския и обществения си дълг. Индивидуалистичната му космополитна философия позволява да се разбере-ще се чувства добре само там, където може да спечели пари. Обзет от главната си цел в живота, той със силата на могъщата си воля потиска своя любовен копнеж към Ирина. Така Борис жертва най-святото човешко чувство-любовта пред кървавия олтар на “Никотиана”. Борис е сложна и противоречива личност, която желае да извърши нещо голямо, велико. В “Никотиана” получава възможност да осъществи амбициите си, да се откъсне от ограничеността на средата, в която живее. Праобраз на Борис е татко Пиер, който полага основите на “Никотиана” и създава болно поколение. Димов следва философията на човешкия характер като родово и индивидуално начало едновременно-“търси типичното като рядко, неповторимо, а не като масово и повтарящо се”. Ето защо обкръжението и вътрешната нагласа за възприемане на света разкриват драмата на …Мария. Фаталното в нейната съдба е типичното за класата като рядко изключение. Устремил се към света на “Никотиана”, Борис Морев прави изумителна по своята бързина кариера. В разговора с татко Пиер той разкрива “обтегната като стоманен лък воля”, “остър ум”, “хладна пресметливост”, “пламенен устрем”, “богата съобразителност”. Обективните изисквания, нуждите на историческият момент се пресрещат с амбициите на Борис: “Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна…Студеният закон на печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора”. Енергията и безкрайните му възможности му помагат да се утвърди, а женитбата му с Мария да завладее най-могъщата износителна тютюневата фирма “Никотиана”. За Борис не съществуват морални норми, въпреки че буди възхищение с трудолюбието и енергията си. Женитбата му с Мария е сделка, но изглежда естествена, защото изпитва към нея уважение и нежност. Тя му е дала богатството си, изискано подредения дом и уют. Миражът, обаче, да бъде това, което е, да стане реалност, е възможен само с Ирина. Любовта му към Ирина е своеобразно бягство от себе си, от собствената си целенасоченост-нормалните човешки чувства нямат място в него, те са пречка по избрания път. Борис обича Ирина като спасително гнездо, като заслон от света и от фасадния Морев-самоуверения знаещ и можеш тютюнопроизводител и специалист. “Никотиана” го привлече с възможността да покаже уменията си, да напредне, да се издигне. Миражите пред него са много-да завладее света на тютюна, да се издигне в обществото. Колкото повече успява Борис, толкова повече тази миражи се превръщат в “приказни надежди”. Героят безрезервно приема морала на обществото, в което влиза, защото той не противоречи на мощта, парите, славата и властта, което иска и може да притежава. Сами по себе си те са гибелни, фатални, разрушаващи човешката личност страсти. Да притежаваш мощ и власт, означава да потискаш. Тогава амбициите късат връзките на героите с общността и стават греховни. Така започва проявява бездушие. Той все още повече отрича и погубва човешкото у себе си. За Борис “Никотиана” е представа, която носи душата си, “огнена мечта”, която “изгаря въображението му”. Без да е имал време да я анализира, да открие опасния й смисъл, тя се превръща в негова съдба. Теорията на злото е разгъната в самият герой. У Ирина твърде рано се прокрадва мисълта за обречеността на Борис. Преди да се е запознала с новия му живот, тя мисли: “Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го познаваше и обичаше, виждаше ….” Борис презира и се страхува от бедността. Страстта му към власт хипертрофира всичко човешко у него, прави го удобен инструмент на собствената му безскрупулност. В условията на изостанала в икономическо отношение страна, той успява, тъкмо защото е без скрупули, чужда на всякаква сантименталност, силен, дързък и …”морално тъп”. Кондензираната му воля за власт го превръщат в “служител”, “жрец” на “Никотиана”. Тази сила подчинява конкурентите му. Тя му позволява да направи от “Никотиана” концерн. Парите са първостепенната му грижа и те поглъщат и деформират чувствата му към Ирина. Парите са цел и го осъждат на самоунищожение. За Борис богатството е сигурност. Парите му дават власт, правят го недосегаем. Те му позволяват да властва над другите. След всеки връх идва слизане. Върхове и падения, за да остане усещането за нечисти сделки и изнудвания, егоизъм и печалбарска страст, сред които загубва своята индивидуалност. Нравственото му израждане е придружено и с пиянство. Борис носи идеята за обречеността. Той жертва съпругата си, без да осъзнава, че тя му дава сигурност. Борис е моралният убиец на бащата на Ирина. Сякаш неусетно продава и нея на самия себе си. Презрението му към всекиго и към всичко става негов неотменен спътник. Поставяйки се отвъд санкциите на доброто и злото, чужд изобщо на мисълта за греха, за него няма нищо свято. Спомняме си готовността му да продаде душата си. Борис е изплувал над “тълпата” и е намерил “най-добрия купувач за душата си”- “Никотиана”. Тя го обсебва всецяло и не му оставя дори усещането, че губи всичко, защото целта му в живота е лишена от елементарно нравствено съдържание. Богатството, което завоюва с труд и измама, не му носи удовлетворение-в стремежа си към върховете Борис е изгубил вкуса към разкоша, превърнал се е в част от голямата машина на тютюнопроизводството, автоматизирал е живота си. В своя път нагоре Борис се превръща в типичен успяващ хищник. Въвежда нови правила в бранша, правила, които носят печалба и прогрес, смазват хората, унищожават искриците надежда в бедния им живот. Както характеризира Зара: “Той е същински демон, който не познава милост”, а на го нарича “страхливец и филистер”. Постигнал желаното, Борис разбира че е загубил всичко, за което е мечтал. Смъртта го заварва изгубил управление над тютюневия свят, сам, без жена, без любов, без близки и роднини, разбрал, че миражите са непостижими, усетил, че животът му е минал на празно. Чрез Борис, Димитър Димов осъжда краха на егоцентризма. За писателя ограбването на света не е естествено явление. А света –това са хората. Авторовата гледна точка се насочва към изключителното, силното, катастрофичното в човешкия характер. Така се създава епическа широта и психологизъм на повествованието. В “Тютюн” изкушението идва от Борис към Ирина. Водещо е мъжкото начало, което носи своята почит към жената. Към образа на Ирина, Димов се домогва чрез опита на двата си предишни романа. Героинята има важна функция в авторовия замисъл-пораженията са дадени откъм жертвата им. В началото на романа образът на Ирина е свързан с проблема за красотата. Удивителната й жизненост черпи своята издръжливост от народната среда. Красива е целеустремеността й, свързана с осмислен човешки живот-да помага на хората. Мечтата й да бъде далеч от сивата посредственост на околийското градче, копнежът по романтичната изключителност, акцентува дистанцираността й от семейството, от средата и мотивира връзката й за цял живот с Борис, неговият свят-бляскав свят на фалшиви и романтични мечти. Сцената, която “променя” живота й (среща Борис и вижда болната Мария) я разкрива като честна, независима в решенията си красива и пламенна натура. Стремежът й обаче към охолен живот я прави “приятелка на женен мъж”. Поради този стремеж тя не може да опази личността си, а поради тази абсолютна аполитичност, Борис я продава на самия себе си. В този смисъл Ирина е жертва на измамния блясък в големия свят на Борис Морев и двамата ще продължават да се отдалечават един от друг в духовно отношение поради поредицата от компромиси. В романа “Тютюн” истината за човека е скрита, усложнена, противоречива. Ирина бързо свиква с богатството, разкоша и лукса в “Никотиана”. Понякога, внезапно и неочаквано за околните, тя става отново предишната романтична Ирина-напуска новогодишното празненство заради болно дете, помага на Лила, мъчи се да спаси Динко. Особено трагичен е компромисът, когато осъзнава, че не обича Борис, но остава в неговият свят: “Тя е на прага на драматичното си доброволно и съзнателно затъване в света на “Никотиана”” пише Б.Ничев. Диалогът покрива индивидуалността на личността. Самоанализа на героите идва паралелно с волевите им изяви. Героите на Димов се стремят да направят света такъв, какъвто им е нужен. Ирина, както и Борис, се подчиняват на желанията си. А желанията им от младостта са свързани с пари (за Борис) и бляскав живот (за Ирина). Така авторът обвързва предпоставките, които оформят човека – семейството и обществото. Волята и разумът са диференцирани, функционират заедно и взаимно се обогатяват. Героинята е трагична, защото осъзнава падението си. Тя разбира драмата на хората около себе си и предчувства злополучният изход на живота си. Ирина скъсва с мечтата си да бъде полезна на хората. Лекарската професия става без значение и тя я губи. Това е поредният компромис, който прави със себе си. А човек живее чрез смисъла на живота си и когато губи, погубва и самия живот. Ирина съзнателно носи вината в себе си и се самоосъжда. Високият й интелектуализъм определя и драматизма. В света на “Никотиана” паразитното й съществуване става извор на нравствено падение. Някак неусетно волята й се размеква и идва леността. Нищо не остава у нея-ни чест, ни пламенност: “Хитра и безскрупулна жена, на която и е все едно дали я почитат или не”. Жизненият ю устрем се е превърнал в горе на умора, в окаяно всекидневие. Ирина до края на живота си размишлява над своите постъпки. Тя живее с пълното съзнание за реалност и в това се състои драматизмът на съдбата й: “И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й”. Отношението между минало и настояще поражда тъга, защото физическата и духовна красота, интелигентност и правдивост на поривите не са оценени в света на “Никотиана”. Егоизмът е изместил благородството. Тя е мечтаела за дом, за семейство, за деца. Не е получила нито едно от трите. Изгубила е и никога невидяната в реалността любов на Борис. Останала сама, Ирина е разбрала, че миражът е само лъжлив образ, фалш. Самата тя живее сред миражи-обществото, което носи маска на благополучие, хора, които като в огромен карнавал крият лицата си зад думи и възприети маниери, любим, който е и чужд съпруг, и сводник, и търгаш. В този свят Ирина е отишла далеч в отчуждението и порока-изгубила е представата за “свое” и “чуждо”. “Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик”. Връзката й с фон Гайер няма да я изведе от равнодушието й. Напразни са надеждите й в Павел. Те няма да върнат изгубените чест и достойнство. Затова Ирина сама произнася и изпълнява личната си присъда. Светът й умира. Димитър Димов не дава шанс на своята героиня. Авторът трезво и мъдро осмисля-нежеланието да се бориш поражда равнодушие и тогава идват пораженията на човешкото. Вътрешното разлагане, дисхармонията и хаотичността е болезнено състояние за героите на Димов. Неизлечима е устремеността им към грандиозни цели, които се постигат с коравосърдечие и безскрупулност. Ирина и Борис са в постоянно противоречие и със средата, и със себе си. Обобщението идва по пътя към унищожената красота, в разкриване опустошението на душата на човека. Такава е и моралистичната присъда на авторовата гледна точка. Борис и Ирина се запознават по време на гроздобера, а умират, сграбчени в пипалата на могъщия октопод “Никотиана”. В религията и митологията гроздето е еквивалент на мъдрост, божественост и безсмъртие (в този аспект се използва в християнската иконография), заместването му с тютюна е израз на физическата и нравствената деградация на героите. Романът “Тютюн” е сложно, многопластово и многопосочно творение. В него писателят рисува сблъсъка на класите и идеите през 30-те и 40-те години, обществената поляризация на обществото. Контрастните светове в “Тютюн” са гибелното противоречие на улицата, в душите на героите. Във втория вариант на романа Лила, Шишко, Варвара, Динко, така, както Борис и Ирина, също следват своите трудно постижими мечти. Лила е яростна боркиня за нов свят. Тя е безкомпромисна и готова да се раздели с Палев само защото той не е съгласен с партийни постановки и проявява собствено мнение. Лила и с баща си влиза в яростен спор, без да е убедена лично в партийната правота, а аргументите й са свързани единствено с това, че “другарите горе по-добре знаят”. Опитите на Павел да бъде личност, да размишлява сам, да не се подчинява безпрекословно на предпоставка за личностен драматизъм, който осмисля правото някой да бъде всезнаещ и всевиждащ, та дори това да е й партията. В характеристиката на Лила, Павел, Шишко, Динко, философски съкровеното отвежда до обреченост и тъга в стремежа към желаното, в безсилието по осмисляне на идеала. Идеалът осмисля вярата им, че по-доброто съществуване е право на всеки, стремежът им да се промени битие, което смазва допи когато рискуват да загубят живота си. И за Динко, и за Павел, организираността на борбата е отношение към света. В разбиранията им обречеността осмисля романтиката на идеала… Чрез нея Шишко израства във водач и загива пожертвователно. А възхищението за тази пожертвователност (както и при Динко) осмисля героиката на живота, чийто смисъл носи идеята за вечността, и дава право на капитан Джинс да заяви: “Човек може да ги срещне навсякъде, у всички народи, и всъщност те са, които създават драмата на живота…”. В света на “Никотиана” всяко положение води към сложно стълкновение. То поражда и онази експлозивност на света, чийто два полюса са Борис и Павел. Дори и последната среща на Ирина с Динко е условна с поставка на два разминали се свята. Основното у личността позволява на Димов да използва различно възможностите на психологизма: вътрешната самохарактеристика, диалога, скрития контекст. Докато Талев внушава пълнотата и при него елементите са общочовешки, то Димитър Димов всичко подчинява на една цел- разрушаването на човешката личност. Епизодите са подчинени на общата теза – Димовският принцип на контраста. При него фразата казва точно онова, което става. Тя е скрито подсещане и за втория план при характеристиката на героя, който е ту ироничен, ту трагично-драматичен. Авторът търси философията на личността в нейната натура, волевите стремежи, идеалите и самоизмамите й. Той изтъква с ироничен под текст несъответствието между външността и духовното нищожество. Погребението на Борис е тъжна и сурова гротеска на химерата за всевластно богатство. Той е само един ненужен труп, а паметта за него угнетява: “Една безразлична съпруга стоеше до гроба му….един злобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее”. Героите на Димитър Димов свикват със света, в който живеят и това ги убива. Бездушието и равнодушието са убийствени за тях: фон Гайер добре разбра, че Ирина никога не може никого да обича, че идва при него със знанието на Борис, но тази истина ласкае аристократичното му самолюбие и напълно отговаря на представата му за света и за самия него. Всеки носи своята обреченост и между героите има много общо. Гайер подчинява духа си на съждението, на разума, на волята, на способността си да презира обикновеното, душевната пустота и егоизмът на Тенфелд, плебейската посредственост на Прайбиш, жизнеността, човешко милосърдие и леността на Ирина, активността на Варвара в търсене на свое място в света и нежеланието й да види истината, реалността стремежът на Павел да бъде личност и миражът за общочовешкото щастие, безоблачното бъдеще. Така Димов открива равновесието между европейското и българското като търси голямата философска идея в националното. В границите на реализма Димов използва самоанализа, за да създаде трагично разгънатата си метафора на един човешки живот. В “Тютюн” той акцентира върху волята, която изхабява, върху борбата между разума, знанието и страстта. За героите на Димов подлостта е породена от наситеността. Не само Борис и Ирина са жертва на собствените си амбиции. При тях драматичното в съдбата им се състои в унищожената представа красивото, което те носят като заложби и способности, в моралното им падение. Героите осъзнават невъзможността да изживеят щастлив живот, осмислен от нравствени добродетелни ценности и го осъзнават. Димитър Димов не отрича стремежа на човека към по-добър живот, към удобства и рязко но внушава, че това не става с цената на деморализация на обществото и погазването на хуманността и любовта, които са най-ценното в живота. Стремежът да се съобразяваш само със собственото си “Аз” обезсмисля живота. Така драмата се преобразява в трагедия, а трагичното е дълбоко същностна черта за героите на Димитър Димов. Чрез възхода и гибелта на концерна “Никотиана”, писателят проследява икономическите процеси у нас, смяната на поколенията в тази област, износването и смъртта на онези, които не успяват да пуснат корен в реалността. Но център на романа си остават героите-образна система времето, нравите, идеите, търсенията, мечтите и разочарованията, борбите със себе си и със света. Всеки от тях е типичен за епохата и средата, но и оригинален, носител на много индивидуални черти, колоритен, правдоподобен. Така, и в този си епичен роман, Димитър Димов си остава психолог, изследовател на неизбродимите тайни на човешката душа, носител на европейското в родната ни класика. Романът “Тютюн” е едно от най-оспорваните и противоречиво оценявани произведения, съобразно обществено политическите и социалните условия, които го създават и утвърждават. Те предопределят историческия и личностен драматизъм на епохата и личността. Димитър Димов е от онези творци, чиято творческа индивидуалност търси смисъла на човешкия живот-ценностите му и силата на онези амбиции, които разрушават личността.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × four =