Дон Кихот и Санчо Панса – контраст и еднаквост

Със средствата на комичното Сервантес пресъздава в своя роман „Дон Кихот” трагедията на един човешки живот. Вярата, идеала, възвишените стремежи на Дон Кихот са отхвърлени от суровата действителност. Като ренесансов мислител той ни внушава, че всичко в този свят е относително, че най-важното за човека е да съхрани своята нравственост, духовния си аристократизъм, свободната си душа, а най-страшното е незачитането на човешката личност. В началото на творбата Дон Кихот и Санчо Панса са две противоположни личности: единият – представител на дребното благородничество, другият -необразован селянин; единият – романтик и идеалист, другият – прагматик и материалист… Философията на Дон Кихот е разби¬раема – трябва да претвориш в дела своя идеал, да оставиш след себе си следа, да се опиташ да направиш све¬та по-добър, по-справедлив, по-съвър¬шен. Идалгото е безкрайно далеч от всичко земно. Той сякаш е изтъкан са¬мо от вяра, идеал и фантазия. Неговият свят е свят на хармонията, благородството и абсолютната свобода на духа. За разлика от него, Санчо Панса е съвсем земен, човек от простолюдие¬то, обременен с жена, деца и житейски проблеми. Той е лаком, хитър, страхлив, предпазлив, остроумен и практичен. Реалист, стъпил здраво на земя¬та, Санчо вижда света такъв, какъвто е в действителност. Не го блазнят великите дела на неговия господар. Той е щастлив, когато добре е хапнал, пий¬нал и се е наспал. Господарят му се хвърля в нови и нови приключения, никога не се замисля за тежките послед¬ствия от неравностойните двубои, в които участва, не цени живота си. А неговият спътник предпочита да бъ¬де безпристрастен наблюдател, да „отърве” кожата си – всяко наранява¬не за него е болезнено. Рицарят е готов да умре заради не¬съществуващата Дулсинея, но не и да се отрече от нея: „Дулсинея Тобоска е най-хубавата жена на света. ” Санчо не е способен да защитава своята Тереза с толкова жар и смелост. Двамата – рицар и оръженосец, водят безкрайно разточителни, забавни, ви¬наги интересни разговори. Дон Кихот свиква с цветистата и обагрена с мъд¬рости реч на своя оръженосец и все повече се вслушва в нея. Санчо Панса е заинтригуван от „лудостта” на гос¬подаря си и взема частица от нея. Ри¬царят дава първите уроци по хуман¬ност на своя оръженосец и същевре¬менно изповядва пред него своите въз¬гледи за живота, вярата си в доброто, своя идеал за свобода, хармония и човешко щастие. Санчо се докосва до един непознат, но интересен свят. Прав е Дон Кихот, когато казва, че „не е важно с кого си расъл, а с кого си па¬съл”. Мечтите на смелия идалго допа¬дат на оръженосеца. Той също попада в плен на идеала, въпреки че не осъзна¬ва този факт веднага. Добротата и благородството са природно заложени у него, но Дон Кихот е този, който ги провокира, открехва в съзнанието на своя оръженосец тайните им вратички. Промяната у Санчо се усеща най-осе¬зателно в дните на неговото губернаторство. Той издава мъдри наредби, на¬лага справедливи наказания, издига на почит благоприличието и честността, грижи се за бедните, но и не забравя потеклото си. Остава си Санчо Панса, този, който не може да обуздае естес¬твените си влечения – „тъй като коре¬мът поддържа сърцето”. Санчо има ре¬ална представа за възможностите си и сам се отказва от управлението, разбирайки истината, че свободата е най-голямото човешко благо: „Сторете ми път, сеньори, и ме пуснете да се върна към предишната си свобода… Не съм да бъда губернатор… Добра си е жабата в гьола… Всеки трябва да върши работата, за която е роден. ” Оръженосецът е духовен син на Ри¬царя на „печалния образ”. Санчо науча¬ва много от уроците по мъдрост, честност, доблест, човечност, които Рицарят му дава. Дон Кихот е личност, отразила духовното противоречие на два свята -реален и въображаем. Той има трагич¬на съдба, но не защото почти до края на дните си е считан за луд и смахнат, а защото остават неразбрани идеите и целите му. Идалгото предпочита да живее в своя въображаем свят, в кой¬то доброто и злото са две видимо раз¬граничени понятия, отколкото да вижда как доброто като ценност „умира”, изтласкано от несправедливостта. На предела между търсено добро и победило зло, Дон Кихот отчаяно за¬щитава мечтата за човешко щастие. Вярата му е безумна, бие се с вятърните мелници, воден от желанието да защити идеала за човешко достойнство и свободата на личността. Дон Кихот е Рицар на „печалния об¬раз”, защото печален и тъжен е све¬тът, в който се впуска, за да прогони злото и да възстанови справедли¬востта. Добрите му и красиви наме¬рения всъщност не могат да се реа¬лизират. Средствата за борба с действителността са твърде нелепи и безсмислени. Но въпреки това печал¬ният рицар е щастлив по своему, за¬щото нищо не е в състояние да про¬мени възгледите му за живота и ни¬що не може да се сравни с възторга му. Презрял богатството, „но не честта”, Дон Кихот, в онези минути, ко¬гато умът му не е в плен на фанта¬зиите, говори с опита на човек, кой¬то познава живота: „Празна работа и загубено време ли е да се скиташ по света, за да търсиш не благата му, а стръмнините…” Размишленията на Дон Кихот, отразени в съветите, ко¬ито отправя към Санчо Панса, са сви¬детелства за мъдростта му. Негови¬те мисли и речи не са на луд човек. Напротив – от тях блика мъдрост. Образът на Дон Кихот е красив в своя нравствен сблъсък с грозното в действителността. Героят е трагич¬но извисен над злото с мъдрия си раз¬мисъл за вечно търсеното добро. Всичко това е. всъщност безумната дър¬зост да бъдеш мъдър, когато си загу¬бил в битката за щастие. Героят на Сервантес проявява „мъдрост в безуми¬ето” и „безумие в мъдростта”. Дон Кихот, творецът на добро, се нуждае от морално признание. Той от¬рича себе си, жертва се, за да осъщес¬тви своя идеал. А Санчо – преобразени¬ят Дон Кихот, добрият, човечният, отзивчивият, е последовател на Рица¬ря на „печалния образ”, продължител на делото му. Идалгото не успява да реализира мечтите си. Грубата действителност се оказва по-силна и той се предава. Отказва се от своя поход срещу неп¬равдата и злото. Но след себе си е ос¬тавил един човек, който е повярвал в красотата на идеалите му, който е из-раснал в неговата сянка, извисил се е духовно, приел нечия мечта за своя цел в живота – Санчо Панса.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 − 2 =