“Дон Кихот”

Изцяло в плана на пародията е развито повествованието в първите шест глави на романа на Сервантес, в които се описват премеждията на знаменития рицар Дон Кихот. Озовал се сред козарите (IX глава), героят се впуска в опасно приключение – да приобщи чрез тайнството на словото група обикновени люде към идеалиете, в служба на които се е обрекъл да служи като странствуващ рицар. Дон Кихот произнася пред тях прочутата си реч за “Златния век” от дълбочината на сърцето си, така както човек говори на самия себе си или насаме с бога, в който вярва. Героят на Сервантес доказва тук за първи път, че човек с безпределна вяра в духовното преобразяване на хората, във възможностите на собствения си високоблагороден, безкористен ум. В крайна сметка Дон Кихот успява да просветли смаяните козари не е с изисканото си ораторско майсторство, а със завладяващото си външно излъчване. Авторът неведнъж упоменава в тази ситуация бледото му, изпито лице, очите му, излъчващи трескав плам. Те се съчетават с изградения до този момент външен портрет на героя в нашето съзнание: посивели коси, орлов, малко пречупен нос, увинсали черни мустаци. Странният идалго е висок, мършав, тънъй йати върлина, с дълги кокалести ръце, в чиято мрежа от жили тупти воля за живот. Седнал върху едно корито сред козарите, стиснал в ръка шепа жълъди, Дон Кихот размишлява дълбокомъдрено на глас, произнася възбудено вълнуващи слова, изпълнени с надежда и любов. Хората, живеели в Златния век, “съвсем не са знаеи двете слова “твое” и “мое”, изразявали любовта “с простота и непринуденост, както са я чувствали” В дълбоката си съшност героят на Сервантес си остава дете. Той носи покоряващата искреност, непосредственос т и безкористност на детето. Симпатията ни към него се ражда още от в началото, когато той се насочва увереноо към рицарското поприще. Дон Кихот дава своеобразен обет за бедност и излиза от дома си без стотинка. Той отказва да плати в храна, защото като рицар се смята освободен от задължението да плаща. Практично мислещия ханджия, който го освешава в рицарско звание, се опитва да му внуши, че трябва да носи винаги с себе си пари и чисти ризи. По-нататък самоотверженият рицар ни става близък с трогателните си усилия да прикрива бедността си, която, както ще видим, е само материална оскъдица, но в никой случай духовна нищета. Главния стимул, който вдъхновява подвизите на странствуващия рицар от Ла Манча, е неизтощимата му обич към човешкия род. Осъществяването на тази дълбока вътрешна подбуда, която тласка героя на Сервантес към все нови и нови подвизи, му доставя безгранично удоволствие – удоволствието на изпълнения дълг към страдащото човечество. Дон Кихот решава сам как да се справи с злото в света, без да признава над себе си никаква власт, нито закон. Той се ръководи от собствения си рицарски усер за неправда и справедливостта , чиато безпогрешност, макар и понякога оспорима, доказва дълбоко хуманната му ангажираност в разрешаването на извечните проблеми на човешкия род. Чувството за справедливост е извънредно развито у странствуващия рицар Дон Кихот. Неговата жертвоготовност за възцаряването на милосърдието и праволюбието на земята е може би най- пленителната черта в характера му, с която той предизвиква съпричастието на търсещия истината читател. Рицарят от Ла Манча е непримирим с несправедливост ите. Той ги наказва незабавно, без да се коле*ае, както природата и богът наказват неправдите и прегрешенията в света. Той раздава правосъдие бързо и действено, произнасянето на присъдата и изпълнението на наказанието са за него едно и също действие. Като изправя неправдите, Дон Кихот не се настървява срещу виновниците, защото вярва, че човешката природа е поправима и поученията могат да я върнат в праведния път. Героят на Сервантес си дава сметка, че когато наказанието не е естествен, непосредствен отклик на извършената постъпка, то се превръща в мярка на абстрактното правосъдие, пробужда ненавистта на всяко честно сърце. Въвеждането на оръженосеца Санчо Панса в повествованието изменя рязко замисъла и строежа на романа “Дон Кихот”. От този момент всички събития в творбата вече се оценяват от второто, не по-малко будно съзнание – съзнанието на трезвомислещия, пресметлив селянин, който е свикнал да анализира всичко около себе си, като изхожда от непреходната мъдрост на народните умотворения. Веригата от пословици, които седи Санчо, постепенно отвежда читателя достатъчно далеч от повода, който ги е предизвикал. Мъдрите сентенциозни поучения на оръженосеца се превръща в своеобразен втори смислов пласт в романа на Сервантес. Според Исак паси поговорката “По-добре врабче в ръката, от колкото орел в небесата” характеризира най-кратко първоначалния утилитаризъм на съселянина на Дон Кихот, който става негов спътник в дръзновените му авантюри, подтикван от надеждата да стане губернаор на остров.Известни ят наш учен обаче не се съгласява с оценките на традиционната критика, която подхранва едностранчивото твърдение, че оръженосецът е “Дон Кихот” е въплащение на грубия нарктицизъм и елементарен материализъм: “Санчо Панса е значително по-сложна фигура, за да може да се вмести в тази еднолинейна схема. Той се променя, търпи еволюция, превръща се в алтер его (двойник) на Дон Кихот. Еволюцията на оръженосеца е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите.” След осем дни Санчо се отказва от губернаторствот о, изоставя мечтата си да натрупа бързо пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта, подтикван не само от практичната си трезвост, а и от отзивчивата си съпричасност към мъдрите уроци, получени от рицаря Дон Кихот. Мъдростта на Дон Кихот се оказва не по-малко заразителна от лудостта му. Героят на Сервантес като че ли води двоен живот-един живот, озарен от прозорлив интелект, и друг-изпулнен с безумни въжделения и подвизи, до такава степен, че някои са склонни да разграничават два, вместени в протагониста, персонажа. От лудостта на Дон Кихот е повлиян Санчо, пред когото господарят му не без основание подхвърля: “Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам не изглеждаш по-трезв от мен.” Наисина Дон Кихот е безрасъден, но съвсем не е луд; самият автор обаче не е бил първоначално толкова убеден в това Много често, когато най-съкровеното в нас, когато вечно човешкото, което се таи в дълбочините на нашите духовни недра, се надигне изведнъж, напре, види бял свят и с мощен вик изяви желанията си, ние изглеждаме луди или се преструваме, че сме луди, за да ни бъде простен нашият героизъм. Дон Кихот не е смес от разум и безумие. Той е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта. В лудостта на Дон Кихот има система. Луостта на героя превръща несъвършенствот о на света и в съвършенството на идеала. Скритият разум в лудостта му търси доброто там, където има само престъпление, порок и корист… Лудостта на Санчо панса е почти така безгранична, както и лудостта на неговия господар, а в някои случаи дори я надвишава.” Важно е да се подчертае, че между двата персонажа, вградени в образа на Дон Кихот, никога не настъпва разрив. В състояние на безумие той показва много дълбокомъдрени мисли, а понякога в състояние на трезвомислие върши нелепи лудории, от които после се срамува. Дон Кихот е възвишен в смешното и той предизвиква на единоборство не друг, а хищния лъв. Той е смешен в възвишеното и великата любов на странствуващия рицар се насочва към Алдонса Лоренсо, най-сръчната жена в соленето на свинското месо. Ренесансът показва смешното и възвишеното не само като съществуващи едно до друго, но и като преминаващи едно в друго.”Сложната обстановка в Испания в края на 16 век обуславя също специфичния смешно-печален комизъм, с който са възпроизведени неудачите на смехотворния рицар на печалния образ. Единството и целостта на романа “Дон Кихот” са обусловени не толкова от факта, че в двата му тома има точно толкова художествен материал, колкото е необходмо, а от единството на противоречието, художествения роблем и ситуацията, чрез която е пресъздаден многоликият живот: Дон Кихот – Санчо Панса, илюзорността на действителностт а и дествителността на илюзията.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven − two =