“Декамерон” – огледало на душевността на ренесансовия човек

Повод за написване на книгата „Декамерон” е върлуващата във Флоренция през 1348 год. чумна епидемия, която може да се възприеме и като смърт на старото време. Нейният автор – Джовани Бокачо, твърди, че целта му е да забавлява и носи удоволствие. Смята се, че Бокачо е работил върху своята творба между 1348 и 1453 г. като е черпил инфолмация от италиански фолклорни разкази, от антични и източни легенди и приказки. Ренесансовият сборник включва в себе си общо сто новели, разказани от десет дами и трима кавалери в разстояние на десет дни. За всеки ден се избира съответно „крал” или „кралица”, чиято роля е да организира протичането на деня – хранене, забавления, четене, като водещият задава темата и всеки разказва по една история. Творбата на Джовани Бокачо синтезира основните идеи на ранния Ренесанс в Италия. В този сборник с новели авторът утвърждава една нова концепция за човека като умело съчетава доброто и злото, възвишените чувства и греховете, господарите и играчките на съдбата. „Декамерон” представлява огледалото на живота, на обществото и на човешките страсти с всичките им смешни и безобразни страни. Това е една енциклопедия на ренесансовата плът, която не желае повече да се съобразява със средновековните норми. Светът в „Декамерон” е този, в който персонажите проявяват различни страни от характера си, разкривайки своята жизнена философия. Чрез разказаното в новелите читателят има възможността да се докосне до човешките взаимоотношения, отразени в Бокачовата творба. Те са изпълнени с лични амбиции, пристрастия, мъдрост, наивност, добронамереност, злост или завист. Темите и мотивите, преплитащи се в „Декамерон”, са разнообразни и създават един жизнерадостен свят, в центъра, на който стои човекът и неговата „огледална” участ. Доминиращи в сборника са темите за любовта, пълноценният човешки живот и лицемерието на духовенството. Основната идея на новелите е пресъздавания „нов” свят на новата ренесансова личност, заедно с нейната различна нравственост, основана на принципа – „изкуството да се живее”. Символ на умиращия средновековен мироглед е поразената от чумата Флоренция, а символ на освободената човешка духовност са разказвачите. В преобладаващата част от новелите водещ е мотивът за любовта. Тя е представена като силата, която движи света. На нея са подвластни всички. Това чувство не остава непознато дори на тези, които са дали обет за целомъдрие. В обществото има изключително много прояви на любов. Вълшебното чувство променя всички. Такава е историята на ревнивия Ферондо (ден трети, новела осма), който преминава през „чистилището“, измислено от невярната му жена и нейния любовник – абата. Ревнивецът плаща за греховете си, докато духовникът се забавлява с неговата съпруга. Накрая мъжът е изцелен от своята така наречена „болест” и всичко продължава както преди. Този пример ни убеждава в това колко изобретателни могат да бъдат хората, преследвайки любовта. За съжаление не сме свидетели единствено на чистата и дълбока любов, а и на тази, която завършва с тъжен край. Бокачо защитава идеята, че влюбеният човек се превръща в слепец, като не зачита правото на щастие на другия. Джербино, например, пристъпва честната дума, дадена някога от неговия дядо и напада кораба на туниския владетел, като неговата цел е да плени дъщеря му . С това свое действие той причинява нейната смърт и тази на защитниците й. За своите деяния получава подходящо възмездие – загубва главата си. Любовта му не е споделена, но е възвишена. Тази пета новела от ден четвърти ни убеждава в това, че магическото чувство трябва да се изживява пълноценно и от двамата, а не чувствата на единия да заместват и тези на другия. Бокачо не идеализира света, човека и неговите нрави, а правдиво показва светлата и тъмната страна на човешката същност. Светът на „Декамерон” е свят, както на любовни „приключения”, така и на лицемерие и болка, на насилие и смърт. Типичен пример за всичкото зло, което може да съществува в един човек, е първата новела от ден първи. Тя разказва за изпълнения с лъжи и мошеничество, с измами и прелюбодейства, живот на сер Чепарело, или както го наричат всички – сер Чепалето. Той е познал всички възможни прегрешения на този свят – грабежи, убийства, блудство, насилие и др. Обича „да посещава кръчмите и всички други съмнителни места”. Мами хората и лъжесвидетелства в съда за удоволствие. Дори и в последния си час не се поколебава и заблуждава наивния изповедник. Даже, след неговата смърт, е признат за светец, под името Сан Чепарело, въпреки че в земния си живот Чепалето, този ловък мошенник, се гаври с жените, развратничи, и не почита Бог. Човекът в „Декамерон” действа смело, енергично и умно, за да се самоусъвършенства, защото няма по-голям грях от глупостта, когато не е вродена, а е рожба на невежество. Произведението на Бокачо е предизвикало противоречиви оценки, но безпорен е фактът, че човекът от Новото време е представен като една нова идея – „Животът е кратък, затова трябва да се живее тук и сега”. „Декамерон” на Джовани Бокачо е една от вечните книги на литературата. Той е един от първите романи на Ренесанса. Скандализирал е обществото до толкова, че самият автор се отказва от творбата си. Творбата е реалистична картина на новия, ренесансовия човек, заедно с неговия различен разкрепостен начин на живот. Хората сами градят своята съдба, те са тези, които се борят за свобода и щастие, като в крайна сметка, малко или много, те успяват да го постигнат. „Декамерон ‘’ е една от вечните книги на човечеството, неизчерпаем източник за битовите и духовните проблеми, които вълнуват новия, ренесансовия човек. Бокачо успява да я превърне в безсмъртна творба, която се е чела, все още се чете и ще продължава да бъде четена във всички времена и от всички възрасти.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 + two =