“Декамерон”

По думите на знаменития италиански критик Франческо де Санктис „Декамерон” се появява като гръм от ясно небе. С лек и жизнерадостен смях Бокачо подлага на присмех всичко свято на своята епоха, с карикатурна веселост изобразява нравите и скритите страсти наи пороци на своите съвременници. За разлика от мрачния Данте, бокачо показва веселото безпътство на ненаказаните грешници и със смях се разделя с миналото. С блестящо перо осъществява преврат в прозата, като завладява публиката с жизнерадостното си изкуство. Простонародните разкази на бокачо съкрушават средновековната крепост на католическата вяра, утвърждават правото на човека да живее щастливо на земята, променят средновековната представа за жената. Декамерон е революционна творба, която изцяло реформира представите за света. Непосредствен тласък за написването на книгата е чумната епидемия във флоренция (1348-1350). Смята се, че бокачо е работил върху декамерон между 1348 и 1353 година. Като източници са му послужили италиански фолклорни разкази, източни легенди и приказки, латинската Книга на седемте мъдреци”, анонимният сборник Новелино, от които идеята за общия брой на разказите. Пълното заглавие на книгата гласи: започва книгата, наречена декамерон, назована принц Галеото, в която се съдържат сто истории, разказани в течение на десет дена от седем дами и трима младежи” . Предолага се, че чрез странното заглавие Декамерон писателят е искал да блесне с филологическа ученост и че то до известна степен е аналогично на съчинението на св. Амброзий Хексамерон. Вероятно бокачо е имал идея да противопостави човешкия свят на декамерона на божественото творение (шестоднева), антропоцентризма на теоцентризма. Сюжет и тема Книгата Декамерон съдържа 100 новели, разказани от 10 младежи – седем жени и трима младежи в продължение на 10 дни. Във встъплението авторът определя целта на събирането и разказването на развлекателни истории – да ангажират вниманието на четящите(слушащите) и да го отклоняват от лоши мисли. Героите се срещат по време на утринната служба във флорентинската църква „Санта Мария Новела” и по предложение на най-възрастната сред тях – Пампинея, решават да се оттеглят на недостъпно място, в едно извънградско имение, за да се опазят от върлуващата чума. Седемте жени са свързани с роднинството или приятелство, а тримата младежи са случайно попаднали в същия момент в църквата. Бокачо отбелязва, че дава на своите герои условни имена, за да им спести по-късно неудобство от чутото или от това, което само са разказали. Усамотени на недостъпно място, младите хора образуват малко общество. За всеки от десетте дни един от тях поема ролята на водещ и организира протичането на деня – хранене, забавления, разказване. За всеки от дните, с изключение на първия и деветия, водещият задава тема на разказите и всеки разказва по една история. В първия ден кралица е Пампинея. Разказват се весели истории, взети от бита и фолклора на различни народи – за нотариуса месер Чепарело, за Авраам, за султан Саладин и евреина Мелхиседек, за крал Филип Август, за монаси, благородници и т.н. За кралица втория ден е обявена Филомена. Тя задава темата на новелите за този ден: превратностите на съдбата и благоприятня край на тези , които са станали жертва на тези превратности. През третия ден, в който кралица е Нейфила, се разказва за хора, които благодарение на своето умение или са получавали каквото искат, или са успявали да си възвърнат загубеното. Темата на четвъртия ден е за ония, които са имали нещастна любов. Филострато твърди, че тази тема го засяга лично. За кралица на петия ден е избрана Фиамета. Темата е за ония влюбени, които след разни патила и неволи накрая са щастливи. В края на петия ден Дионео се опитв вместо обичайните любовни канцони, които компанията пее в края на всеки ден, да изпее непристойна песен. Кралица на шестия ден е Елиса. Тя посвещава разказването на ония, които засегнати от хапливи слова, са отговаряли по същия начин или благодарение на своята прозорливост са избегнали загуба. Кралят на седмия ден засяга тема, която не се харесва на жените в компанията – по какъв начин жените изневеряват на своите мъже и ги мамят. Тези новели се разказват в Долината на дамите. Подобна е и темата на осмия ден с кралица Лаурета – как жените и мъжете се мамят взаимно. Кралицата на деветия ден съобщава, че няма да поставя тема на деня и всеки ще разказва история по свой собствен избор. В последния десети ден на разказването, с крал Панфило, темата е за ония, които са проявили благородство в любовните или друг вид дела. След като реализират своите първоначални намерения, седемте дами и тримата младежи се разделят на същото мястото , където са се събрали – в църквата Санта Мария Новела. Всред различните разкази на Бокачо се очертават две основни теми – едната е за любовта, а другата е изобличаването на лицемерието на божиите служители. В новелите на любовна тематика Бокачо пресъздава един свят, изпълнен с оптимизъм и радост, където любовта носи много вълнения. Освободеният ренесансов човек е готов на всичко, за да притежава обекта на своите чувства и тази награда обикновено получават най-хитрите и съобразителните. Повечето от провокиращите благопристойността новели са свързани по някакъв начин с религията и духовните лица.Най-ярки примери в това отношение са първата и последната новела от третия ден, втората от деветия ден. Многобройните сюжети в Декамерон не са оригинално творение на Бокачо, но във всеки от тях той влага и нещо неповторимо лично, и със силата на словото си, ги издига до изкуството, играейки важната роля на този, който поднася историите. Композиция В много от източниците, ползвани от Бокачо, е налице композиционна рамка. Например приказките от „Хиляда и една нощ” са свързани помежду си от фигурата на разказвача – Шехерезада разказва своите извиращи една от друга истории, за да запази живота си. Стоте новели на декамерон също притежаваттакава композиционна рамка, но значително по-усложнена, изградена от няколко нива. Най-външната рамка е зададена от документалната реалистичност на чумната епидемия. Описанието на чумата е най-пълният авторски текст в цялото произведение, в който Бокачо разказва от свое име като свидетел на събитието. Разказът му е хронологичен, с нарастващо напрежение, съответстващо на действителния ход на болестта от началните симптоми до отчаяно отприщване на всички страсти пред лицето на неминуемата гибел. Вторият пласт на композиционната рамка представлява срещата на десетимата младежи в църквата и решението да се уединят в едно извънградско имение, докато чумата отмине. Този пласт от рамката е най-същетвеният композиционен елемент от творбата, тъй като определя модела на разказването. Третият пласт на композиционната рамка се очертава от авторовите обръщения към читателя в началото, средата и края на книгата. Освен че придават цялостност и завършеност на творбата, те акцентирт върху някои идеи, на които авторът държи да обърне вниманието на читателя. Авторовото встъпление в началото на „Декамерон” разкрива емоционално любовната мъка, преживяна от Бокачо, и любовният характер на предстоящите новели. В своето разбиране за любовта, авторът я обявява за за висока човешка ценност, „господар и управник на достолепни човешки живот”. На фона на на голямото бедствие Бокачо се дистанцира от смъртта и създава жизнерадостна апология на живота, като по този начин изразява своя бунт срещу гибелта и разрушението. В „Декамерон” няма иследа от средновековния аскетизъм и мистицизъм, характерни за Дантевата „Комедия”. Авторовото разбиране за любовта е представено най-пълно във встъплението към разказите от четвъртия ден, построено като шеговито обръщение към „уважаемите дами”, и има формата на шеговито оправдание на автора за това, че цял живот служи на музите и се прекланя пред жените. Клминацията на това шеговито встъпление е притчата за Филипо Балдучи и сина му, единствената, която авторът представя като своя (тя се смята за сто и първата новела). В нея се разказва как вдовецът Балдучи отгледал сина си в усамотение и когато момчето порасло, го завел в града. Тук младежът веднага се впечатлил от красиво облечените жени и попитал баща си какво е това. Притесненият Балдучи отговорил, че са гъски. Когато трябвало да се върнат в техния пущинак, момчето настояло баща му да му вземе една гъска. „За да се съпротивляваш на законите на природата – коментира Бокачо , – се изискват твърде много сили, ета защо усилията на съпротивляващите се не само че в повечето случаи биват напразни, но им причиняват и огромна вреда”. С този коментар пръв в ренесансовата култура авторът на Декамерон определя любовта като „естествена добродетел” и общочовешка ценност. Много са веселите новели с любовна тематика, но присъстват и такива, в които любовта е представена като трагичен епизод от живота – например новелите от четвъртия ден. Композиционната рамка на творбата се затваря от заключението на автора, че не съществува неприличен разказ, който да не може да бъде разказан по подходящия начин. Подобно на виното и оръжието, отбелязва Бокачо, тези новели могат да бъдат здравословни, да предпазват от болести здравите и да вредят на болните и на тези, които не знаят как да си служат с тях. Друга особеност на композицията на Декамерон е съчетаването на отделните новели. Финалът на всяка от тях е относително затворен, но позволява да се извеждат общи мотиви, какъвто е случаят с градината като общо място на действието или сънят като предсказание за събитията, да се разказват подобни ситуации, а след това разказът да продължава в различни варианти. Повествованието се отличава с голяма интензивност и плътност на събитията. Жанрова специфика Чрез Декамерон Бокачо утвърждава жанра на краткия прозаичен разказ в европейската литература. По времето, когато е създадена книгата, краткията прозаичен разказ е съществувал само в низшите слоеве на градската литература и самият Бокачо навярно не е имал ясна представа за жанровия облик на творбата си. Той употребява понятието новела, но във въведението на разказите на четвъртия ден отбелязва: „Възнамерявам да разкажа сто новели или басни, или параболи, или истории, както щете ги наричайте”. Вмествайки в своето повествование различни жанрови форми – разказ, анекдот, фаблио, новела, Бокачо създава новела от нов тип, която за разлика от предишната новела и фаблиото акцунтира върху индивидуалния, а не върху типичния случай.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × 4 =