Двубоят между Ахил и Хектор в двадесет и четвърта песен на “Илиада”

“Илиада” е богато, многостранно отражение на епохата и незаменим извор на важни исторически сведения. Двадесет и втора песен е една от най-драматичните части в нея. Тя носи развръзката. След като нанася страшно поражение на троянците, Ахил се понася към Троя, пред чиито стени трябва да се срещне с Хектор. Страст за отмъщение го възплеменява и нищо не е в състояние да го спре. Бог Аполон, когото Ахил не познава, го отклонява от целта му, и той го преследва с цялата ярост на сърцето си. Но и тогава когато разбира грешката си, жаждата му за мъст не стихва: яростта му пораства при мисълта, че благодарение на грешката му много врагове са избегнали смъртта. Затова не извинение, а люта закана отправя той към заблудилия го Аполон: “Ти ми вредиш, Далнострелни, най-гибелен от боговете! Хубаво бих ти платил ако имах достатъчна сила!” Съвсем различен е духът на Хектор. Героят живее под тежестта на спомена за своите разбити войски. Гневи го мисълта, че не друг, а сам той е виновен за тяхната участ. Съзнанието за допуснатата грешка затваря пътя му към спасителните порти на крепостта.По силно от любовта към живота е неговото чувство за отговорност: ”О, ти, беда безизходна! Да вляза в града през вратите, Полидамас ще ме първи тогава със укор посрещне – той, що ми рече да върна обратно в Троя войските, в страшната нощ, през която се вдигна Ахил богоравний. Но като вече погубих войските със мойто упорство, срам ме е мен от троянци и дългополи троянки – че ще ми каже там някога някой от мен по-негоден: Хектор войски погуби, че в свойта храброст излъга.” Неизменното чувство за срам и чест и уважение към онова, която ще кажат бойните другари, определят решението на Хектор: той ще се срещне с Ахил и ще го погуби или – ще падне под неговия удар. Но ето Ахил наближава, подобен на страшния бог на войната: “…синът на Пелея страшно на дясно си рамо копие тежко разлюшнал, идеше, сякаш че Арес, богът войник шлемовеец, и по снага му металът светеше също зарята на разгорели огньове или на слънце при изгрев.” Поетът вещо свързал мислите и чувствата на останалите герои с появата на тази бляскава фигура, която вихрено се носи по бойното поле. Страшния вид на Ахил поразява троянските граждани, които следят боевете от крепостта и с трепет очакват своята незнайна съдба. Той поразява цар Приам и царица Хекуба: ето човекът, който може би носи гибел на техния любим син. Не царят и царицата на Троя, а бащата и майката на Хектор отправят отчаян зов към сина си да мисли за себе си, да мисли за тяхната немощна старост, да се прибере в крепостта. Появата на Ахил преобразява Приам и Хекуба: те, гордите царе на Троя се показват в своята най-човешка същност. Клетият баща плаче с глас, издига безсилни ръце и сипе отчаяни удари по своята побеляла глава. Преобразява се и юначният Хектор. Той смутен очаква противника. Тягостното очакване поражда у него тъжни мисли, в сърцето му се прокрадва предчувствие за поражение и смърт. А когато съзира могъщия враг, той изгубва смелост и хуква пред него, преди да го е дочакал. Появата на Ахил раздвижва и двата враждуващи лагера на олимпийските богове. Зевс комуто Хектор е принасял богати жертви, желае да му се отблагодари, кото го избави от гибел. Атина, която помага на ахейците, с негодувание допуща, че баща и може би наистина ще го спаси. Но Зевс решава да бъде благосклонен към нея: той обещава да не отнема жертвата и. Така съдбата на Хектор, която трябва да бъде решена чрез двубой с Ахил,бива предрешена с удивително безсърдечие от боговете. Насърчена от Зевсовото обещание Атина се спуща от Олимп, настига Ахил и го окриля с вест за близка победа. После, приела образа на Хекторовия брат Деифоб догонва Хектор и с измама го повежда на бой, за да го доведе до скръбната му участ. Така поетът наистина не създава коленопреклонно отношение към боговете. Неговите богове не надвишават ръста на обикновените смъртни. Те са дребнави, коварни и жестоки. Оплетен в коварството на боговете, Хектор дори не съзнава отчаяното си положение. Той е истински трагически образ, към когото читателят изпитва дълбоко състрадание. Хектор се обръща с думи на признателност към мнимия си брат: “О, Деифобе, и по-рано ти ми бе най-скъп от всички братя, най-скъп от чедата на царя Приам и Хекуба. Но отсега си в душата ми още повече на почит – ти, който, зърнал що става, посмя да излезеш за мене вън от стените, додето там другите вътре очакват.” Дълбоко трогват тези чисти думи, които трябва да чуе любимият брат, а не враждебното безмилостно божество. После, не подозирайки измамата на боговете, той, предаденият, осъденият на смърт, се обръща към Ахил с подкана за взаимна клетва – победителят да не опозарява трупа на победения. Хектор е истински трагически образ: той не знае, че боговете са в заговор срещу него, че мъртъв труп на победен боец ще бъде само той. Мрачен и суров е отказът на Ахил: “Сине Приамов омразен, недей ми за клетва говори! Няма съюзни условия между лъва и човека. Никога вълци и агнета няма във сговор да бъдат. Сягва едните на другите злото в душа си ще мислят.” Не с клетва отвръща Ахил, а с удар на копие. Но копието не улучва и се забива в пръстта. Атина продължава да играе коварната си роля, изтегля го и го подава на Ахил. Тук Омир постига силен поетически ефект. Само миг преди смъртта си Хектор живее с надежда в благополучния край на двубоя. Той се надсмива над Ахил, който не го е улучил. Трагична е насмешката на онзи, когото смъртта вече дебне. И ето, Хектор запраща своето копие, но то отскача от Ахиловия щит. А когато очаква помощ от Деифоб, той поразен разбира че е изамен от Атина, че краят е неизбежен. Но в момента, когато съзира смъртта си, Хектор възвръща своя дух. Щом му е съдено да падне, той трябва да падне като доблестен войн, с рана не на гърба, а на гърдите. С меч в ръка той се спуща към Ахил. Сега той е величествен в своя безнадежден устрем. “…спусна се както орела що вий се във висините, се спуща през облаци тъмни в полето, алчен за нежното агне, или пък за плахия заек.” Срещу него страховит се втурва Ахил: “Дигнал бе той пред гурдите си щита си хубав, нашарен, люшкаше четиривърхия, бляскавий шлем, а край него буйно се вееше дивната, златната гривам, която Хефест му беше поставил нагъсто по върха на шлема. Както звездата вечерница, първа по блясък в небето, във мрачините вечерни между звездите се носи, тъй пламенееше острото копие, що в десница люшкаше там Ахилес…” Силата на сблъсъка поетът е предал чрез два внушителни образа, подсилени от две прекрасни разширени сравнения, разположени симетрично. В този мощен сблъсък Хектор пада пронизан. “Илиада” има огромно значение на поема, която утвърждава човешкия живот и дейност, човешките мечти за земно щастие. Близост до живота съзираме дори в сказанията за боговете. Връзката на поемата с живота определя нейната висока познавателна стойност. Не случайно Омировите поеми са оная здрава основа, върху която стъпиха иследвачите на ранното гръцко общество и предприеха археологически издирвания, които увенчаха усилията им с успех: открита бе критско-микенската култура, открита бе лежащата вече под земята древна Троя – Троя на Приам и Хектор, разкопана бе столицата на Агамемнон, направени бяха разкопки на остров Крит. Омир ни помогна да се запознаем с критско-микенската култура, а тя отново потвърди достоверността на онова, което изобразяват неговите велики поеми.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × 2 =