Двойнственият смисъл на понятието живот в стихотворенията „Завод” и „Вяра” на Никола Вапцаров

За Вапцаров понятието живот е многозначно, променящо се, многообмемно и многовариантно. Животът е всичко – миналото, настоящето и бъдещето, делникът и празникът, падението и подемът на индивида, любовта и дори смъртта, а оъношението на лирическия субект към него – бързей от противоречиви чувства. Художествената интерпретация на философското понятие също е много различна не само в тълкуването на различните му аспекти, но и в поетическия маниер. Животът присъства и като художествена ситуация, и като самостоятелен специфичен персонаж със свой портрет. В редица стихотворения („Завод”,”Двубой”,”История”,”Писмо”) лиричните детайли отчертават една одухотворена метафорична представа за някакво зловещо, почти митологично същество с „жестокия груб юмрук”, с „грубите лапи челични”, с „тежките си лапи”. Алегоричните характеристики: „озъбено свирепо куче”, „настръхнало вбесено псе”, „капана на живота”, се допълва от експресивни допълнения: „живот без маски и без грим”, „разкапан озлобен живот”, синонима „див объркан свят”, й създават визуално педметен образ. В поредица диалози между лирическия субект и одухотворения, макар и понякога в негативен аспект, чуваме само едната страна на спора, нохарактеристиката на проблема съществуване е двустранна, а емоционалният поток – издържан в еднотонова гама – омраза, ненавист, злоба, нетърпимост… За Вапцаров този живот-враг е среда, и манталитет, извор на ораза и протест, рождена люлка на самия лирически субект, която определя духовната му физиономия. Изображението на средата – декор, независимо дали е заводът или градът, навсякъде е предметно детайлизирано. В различните стихотвтрения „лицето” на живота е ту по-конкретно, ту по-обобщено, но винаги изведено в психологично драматичен план при твърде чест преход конкретност – обобщеност, конкретност – метафоричност. В стихотворението „Завод” откриваме и предметно конкретното обкръжение, и обощения алегоричен образ на живота: „настръхнало вбесено псе”. Художествените функции на понятието заавод са твърде разнообразни: обективен градски оейзаж: „Завод. Над него облаци и дим”, но и анимизирано същество, с което лирическият субект полемизира: „и, ти, завод, се мъчиш/ пак отгоре/ да трупаш дим и сажди/ пласт след пласт”. Така заводът е не само декор, обстановка, но се превръща в символ на самия живот. Символната метафоричност играе много съществена роля във Вапцаровата поезия, често трансформирайки злободневната публицистичност в образно лирическо внушение. Поетът подбира характерна, модерна за епохата лексика: „плющят каиши”, „трансмисии крещят”, „тряцък на машини”, Тя привнася особено звучение на стиха, подсилва сетивното възприятие, ситуира творбите в историческото време. Вапцаров създава крайно подтискаща атмосфера на едно принизено битие и търси психологическото му отражение върху човека. Редуват се пределно стегната поетическа фраза: „Народът прост, живата – тежък, скучен”, с оригинални лирически образи: „Животът без маска и без грим -/ озъбено свирепо куче”. Стихотворението е поетически диалог, протичащмонологично. Това е една от най-разнообразните интонационно творби на поета. Констатациите на лирическия субект преминават в обръщение напътствие към невидимия събеседник, близък човек, който сякаш изживява повторно миналото на героя. Излишно е да поставяме въпроса кой е този „ти”, към когото се обръща поетът. Личната изповед: „И аз крещях години-/ цяла вечност”, прелива в гласа на колективното „Ние”. Лирическият субект е един от многото и за това се позволява да говори от тяхно име. Но това съвсем не означава промяна в позицията. И както при Ботев, животът-омраза и човешкият протест логично се свързват и очертават личностното оформяне на индивида. Поезията на Вапцаров, строго индивидуална, много специфична по вътрешен нерв, драматичност и интонация, посвой начин интерпретира вечния проблем за битката на човека с неизменните „лапи челични” („Вяра”) на живота. Новият акцент съвсем не е чисто художествена специфика, а преди всичко – усет за историчност, за гласа на времето, за единство с милионите. В стиховете доминира образът на живота-враг. Но понятието има и съвършено различно, друго „лице” и като представа, и като емоционална реакция на поета. Докато животът-враг е очертан визуално предметно, то животът-мираж е огромна любов, бликаща нежност и най-вече абстрактно романтично обобщение, отнесено в бъдещето, фокусирано в предпочитаните на Вапцаров алегорични образи – „песен”, „пролет”, „слънце”: „Ще снемем ние/ слънцето при нас.” „Песен”, „пролет”, „слънце” са между централните знакови символи в поезията на Вапцаров. В стихотворението „Завод” „пролетния вятър” в контраст с убийствената атмосфера запазва реалността на природната картина. Силното асоциативно внушение обаче надхвърля обикновения романтичен повей, събужда копнеж по истинския, но недостижим живот: „една ръка/ изхвърли на боклука/ идилиите с синьото небе”. Така традиционната теза за социалното страдание и неудовлетворените пориви за радост и красота се разгргъща осезаемо, ярко метафорично. В образите отеква ехото на стаена горест като предвестник на нарастващата омраза. Неслучайно писателят Константи Константинов пише: „Вапцаров е един несъмнен поет, който донесе на земята ни нов акцент в казването на старите неща.” Понятието живот в неизброими художествени превъплъщения – декора-битие до природната екзистенция е проблемно-тематичният художествен фокус на стихосбирката „Моторни песни”. На неговата арена един неизменно драматичен герой, човекът „на новото време”, стъпва в своя духовен път, осъзнава себе си и своето място в живота. Но както крачките в делника се редуват, така и във Вапцаровите стихове омраза и любов се изместват в разтърсващи емоционални изблици, ту неудържими, ту въздържани; ту грубо сурови, ту нежно лирични. Полюсните чувства си противоречат само привидно. В действителност те са различни страни в сложното и богато осмисляне на това централно за Вапцаровата поезия понятие. В стихосбирката „Моторни песни” миналото и настоящето се сливат и пораждат негативни импулси. Но бъдещето е реална мечта, неоспорима възможност. Вярата е въздигната в религия на устояването, която оправдава всичко, дори смъртта,трансформира омразата в любов – контрапункт, който тонизира своебразния нерв на поетическата фраза. Динамична, напрегната, изгаряща, тя увлича читателя и в драмата, и в мечтите. Директните обръщения, обобщения, злоба, вяра, които дооформят стилистическото своеобразие на Вапцаровия стих, най-често са свързани с представата за живота. В своеобразната изповедност на поетичния тон в стихотворението „Вяра” Вапцаров дискусионно разкрива сложните си взаимоотношения с живота. От една страна: „С живота по вежди/ се гледаме строго/ и боря се с него,/ доколкото мога”, и от друга – в контраста мразя – обичам, в акцентираните експресивни повторения: „аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!”, в цялостното внушение на отделните въображаеми картини струи огромна жажда за живот: „приятния гъдел,/ че още живея,/ че още ще бъда”. Ако в стихотворението „Завод” животът е преди всичко премазваща обстановка и школа за борба, тук съдържанието на понятието се разширява. Истинският живот е „по-хубав”, „по-мъдър”, той е и интимно дихание, естествено биологично съществуване. Това е поезия с реален, екзистенциален смисъл. Понятията не са веднъж завинаги разграничени като математически константи. Доминиращата проблемност, емоционалната гама, погледът към действителността, асоциативната метафоричност на словото нюансират смисъла им, сближават ги или ги разделичават, значението им прелива едно в друго, както живот – вяра, бъдеще. Задъханият нервен ритъм на полеично настъпателните интонации усложнява композицията на стихотворението. Мисълта на лирическия субект чертае различни възможни ситуации, картини – евентуални, предполагаеми. Едно дръзко въображение без задръжки и ограничения надхвърля пределите на обикновеното, границите на възможното: „За него – живота-/ направил бих всичко./ Летял бих/ със пробна машина в небето,/ бих влязъл във взривна/ ракета…” В изповедния диалог с разграничават различни участници: този близък „ти”, на когото поетът доверява себе си, но и тези, от враждебния полюс. Лирическият субект е в едно извънредно изострено психологическо състояние, в крайно емоционално напрежение. Динамично разчупеният стих е изпъстрен с въпроси: „Какво ще остане от мене тогава?”; „А как ще щурмувате, моля?”, и гневни отрицания: „Не! Неуместно!/ Ресто! Не струва!”; с експресивни повелителни повторения: „Свалете! Свалете!/ По-скоро свалете”, и красноречиви обръщения: „злодеи”. Вапцаров поставя въпроса за същността на вярата като морална категория изобщо и съвсем конкретно за ролята й в битието на лирическия субект. Драматично пулсиращият изповеден поток откроява нейната съдбовност. Вярата е индивидуалната същност на героя, неговото лично АЗ. Тя е волята за съпротива и устояване, упора на съществуването: „Миг след грабежа/ ще бъда аз нищо.” Затова само мисълта за евентуално посегателство предизвиква спонтанно рязка реакция, поетически изразена във възможно най-разтърсващо сравнение: „бих ревнал от болка/ като ранена/ в сърцето пантера.” И както често при Вапцаров абстрактните предстви са опредметени, така и понятието вяра приема веществено метафоричен образ: „Тя е бронирана/ здраво в гърдите.” Лирическият субект е пределно категоричен. За него няма отстъпления, няма компромиси, той е фанатично праволинеен, романтично екзалтиран. Съчетанието между романтичната обобщеност на понятието живот – вяра – бъдеще и модерната лексика: „бронебойни патрони”, „щурмувате”, придава особен дух на творбата и доочертава образа на „човека на овото време”, както сам определя героя си Вапцаров. А животът за поета е категория от специфичен разред, социално дефиниране, едновременно драма, кръщение и преображение на съзнанието.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eight − eight =