Две души – Яворов

Стихотворението „Две души” е представително за двойствеността на човека в поезията на Яворов. Текстът е изповед за нагласата на модерния човек да търси собствената си различност, за изгубената му или за осъзнатата му като невъзможна цялост. Творбата започва декларативно: „Аз не живея: аз горя.” Изречението е заредено с вътрешен драматизъм. Отрицанието „не живея” намира свое противоречиво обяснение в твърдението „аз горя”. Стихът е провокативен с двусмислицата си, заложена в него. От една страна, може да се мисли за възходяща градация – „не живея” – „горя”. Глаголът „горя” е използван в своя непряка, метафорична семантика и означава не просто съществуване, а динамично, интензивно живеене, изпълнено с много страст, наситено с въжделения и усилия на духа. Възможно е в стиха да се открие и антитеза. Тогава глаголът „горя” ще означава самоунищожаване, умиране и смислово ще се противопоставя на „живея”. Разгръщането на мисълта в следващите стихове: „Непримирими/ в гърдите ми се борят две души”, внася яснота в ситуацията, но не намалява, а увеличава драматизма. Вижда се, че и двете възможности, въведени с началното „не живея: аз горя”, се реализират паралелно. В гърдите на лирическия Аз се разиграва противоборство между антитетични сили. Това действие става причина той да определя същесттвуването си и като свръхнапрегнат живот, и като процес на самоунищожение. Драматизмът произтича и от вътрешното безсилие на лирическия Аз. Стиховете го представят като безмълвен свидетел на ожесточен двубой, неговото Аз, неговото същество е арена, на която се разиграва титаничен сблъсък, в който Аз-ът не може да се намеси, да вземе страна по своя воля. Той само констатира случващото се, той обяснява противоречивостта на екзистенцията си с архетипния двубой между земното и небесното, ангелското и демонското. Драматичната раздвоеност на човешката си същност субектът изказва чрез твърдението, че у него обитават две души. По принцип човек има една душа, но душата на лирическия Аз или се е разпаднала на две противоположни половини, или две души воюват коя да го притежава, коя да се превърне в негова. Трагизмът в ситуацията произтича не от противоборството на двете начала, а от човешката незначителност и обреченост да не може нищо да определя дори и по отношение на собствената си същност, на личната си екзистенция. Той е единствено безмълвен свидетел. Противопоставянето между двете души е фатално за лирическия Аз – „В гърди ми/ те пламъци дишат и плам ме суши.” Макар главната инициатива като цяло да остава вън от волята и възможностите на субекта, животът горене е резултат не само от яростния сблъсък на ангел и на демон, но и от напрегнатия самоанализ, на който се подлага лирическият Аз. Той се наблюдава и изучава, следи реакциите си, жестовете, решенията, компромисите и в тях открива раздвоеността на вътрешния си свят. Активното усилие да проникне в тайните на своята човешка природа, на своето собствено Аз, му струва невероятно напрежение, което може да се нарече само горене. Словосъчетанието „плам ме суши” носи внушенията за физическа болка, за унищожително страдание. В този ред на мисли може да се каже, че стиховете въвеждат темата за познанието като самота и страдание. Двете души, воюващи у Аз-а, говорят за разпадане на единството, за разполовяване на монолитната човешка същност. Лирическият Аз не може да спре този процес, а изгаря в него. Стихийният двубой вътре в човека поставя своя отпечатък върху окръжаващия го външен свят – „И пламва двоен пламък, дето се докосна”. Аз-ът не може нито само да създава, нито само да унищожав Във всяко действие той вижда двойственост, вътрешна противоречивост. Това деформира чувството му за равновесие, стресира възприятията му, защото светът е изведен фатално от своята същност, става непознат и непредвидим. Лирическият Аз осъзнава невъзможността си да контролира както процесите вътре у себе си, така и тези, които са вън от съществото му. Дори „в каменът” той чува „две сърца”. За лирическия Аз няма сигурни опори, изгубени са ясните понятия, целият свят се е релативизирал. Субектът обобщава тоталната нестабилност на битието с понятието „раздвоя несносна”. Трагизмът на съществуването се увеличава от усещането за всеобща тленност, за обграждаща враждебност. Поривите, усилията на Аз-а не се увенчават с резултати, те се блъскат в стени от студенина и го оставят самотен и изолиран. Зареденото с противоречия съществуване, липсата на възможност за лична отговорност по отношение на извършените дела, направените избори, съществуването по неразбираеми, несъздавани от човека правила тласкат лирическия субект към мрачни визии за света: „И подир мене с пепел вятъра навсъде/ следите ми засипва: кой ги знай?” Забелязва се известно изместване на центъра на разсъждения. Аз-ът пренасочва терзанията си – изгубилата хармоничната си цялост човешка душа поражда въпросите за ценността на съществуването. Лирическият Аз е наведен на безрадостни мисли за бъдещето. Той не вижда вероятност да оцени дните си като ползотворни, а битието си като смислено. На екзистенциалния въпрос, какво остава след човека, успява ли той да оправдае съществуването си, Аз-ът отговаря отрицателно: „вятъра навсъде/ следите ми засипва”. Из всемира шества един господар – Времето – и всичко е под негова власт. Нищо не може да му устои, всичко изчезва. Човекът, раздвоен в поривите и делата си, няма шанс за съприкосновение с вечността. Съществуването му идва и си отива незабелязано, незначително, безсмислено. Последните стихове са аналогични на началните: „Аз сам не живея – горя!” Променената пунктуация добавя нови нюанси към вече създадения от първата строфа смисъл. В заключение на всичко казано „Аз сам не живея” приема характера на обобщение. Невъзможно е да се нарече живот онова, което е лишено от всички вероятности за волева и целенасочена човешка изява. Такъв живот е изтляване, обречен е на безследно изчезване из непрогледния безкрай на вселената. Възклицателният знак след глагола „горя” добавя нова смислова отсянка. Запазват се значенията на напрегнатост и свръхинтензивност, от една страна, и унищожение, изчезване, от друга, но в предпоследния стих тази откровеност, „горя!”, като че ли съдържа и зов, крещящ за разбираща ответност, за взаимност. Лирическият Аз изрича думите си като сигнал за тревога, за бедствие, жадуващ положителен отговор. Ако такъв не последва, перспективата е ясна – „и ще бъде/ следата ми пепел из тъмен безкрай.” Двете понятия „следа” и „пепел” взаимно се изключват. Първото предполага нещо зримо, стабилно, някакви ясно различими знаци, които ще са свидетелство за нечий живот, за нечия неповторима индивидуалност. Второто понятие, „пепел”, в метафоричен план означава безследност, разпадането на нещо в нищо. Пепелта символизира разграждането на предмета до степен, която ще заличи неговата същност. Пепелта е категоричен знак на тленността, тя изразява временния, преходен характер на човешкото битие. Аз-ът сгъстява значенията на безследност. Не само че от него ще остане прах, той ще се разпръсне „из тъмен безкрай”. Мракът ще унищожи всякаква вероятност за диря, за пребъдване. И по-значими същности остават незабелязани заради него, а пепелта из безкрая практически е равнозначно на абсолютното Нищо. Аз-ът ще изчезне тотално, така както изчезва всичко около него. Той е отличен единствено с възможността да осъзнае своето заличаване от паметта на вселената, но не е способен по никакъв начин да спре или да въздейства на предначертаното. Той „гори” в жаждата си, в борбата си да пренастрои предопределената му орис, но ужасено разбира, че единственият реален резултат ще бъде по-бързото му превръщане в шепа прах. Символният образ на пепелта тотално обезценява човешкото съществуване, лишава го от всяка възвишеност и стойност, дегероизира го, зачерква романтиката и я замества с потискаща прозаичност. Няма по-голямо страдание и по-горчива ирония от съзнанието, как сега, в момента на настоящето си съществуване, човек мисли и усеща как върви, без право на връщане или на прояна, към мига, когато ще изтлее дотолкова, че все едно никога не го е имало. Лирическият Аз е лишен от всякакви илюзии, той се отказва да гради химери, че макар и превърнат в прах, ще се слее с вселената, ще стане част от нея и може би ще вгради себе си във формите на бъдещето. Той осъзнава, че е толкова пренебрежително малък, че всяка мисъл за бъдещо възраждане под нов образ и с нова природа му се струва нелепа и абсурдна. Самият крах на борбата му сега е достатъчно обезсърчаващ за всякакви оптимистични версии в бъдещето.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × 5 =