„ДВЕ ДУШИ” – П.К.ЯВОРОВ

Стихотворението „Две души” е поместено в частта „Прозрения” на „Подир сенките на облаците”. То е до голяма степен емблематично за раздвоеността на човека в поезията на Яворов. Текстът е изповед на загубената или осъзната като невъзможна цялост на човека, но произведението подсказва и опитите раздвоеността да бъде овладяна. В поезията на Яворов горенето не е символ само и единствено на страданията в ада, а както е известно от „Песен на песента ми”, то е възможност за сливане. Само че изгарянето ведно с песента е полагане в едно измерение, докато началните думи на „Две души” сблъскват живота с горенето, за да отрекат живота. Човекът сякаш пита – що за битие е моето, когато противоположностите не се неутрализират, когато в стремежа си за надмощие двете начала ме изпепеляват. Но следва да се има предвид и това, че демонът в поезията на Яворов е белязан с романтична неудовлетвореност, че се свързва с библейския мотив за падналия ангел. И ако за демона е естествена рушителната по отношение на човека положеност, то дишащият пламъци ангел е образ, близък до апокалиптичното. Самата вътрешна раздвоеност на човека се проектира във възгледа му за света, сетивата му улавят сигналите на живота дори и там където той отсъства – в камъка, защото на изпепеляващите всичко пламъци е неподвластен само камъкът. Лирическият субект търси опори в света около себе си, опитва се да ги съзре, като разказва за ставащото със самия него и със света. Към описаното в първа строфа се наслагват двете „И” на втората и третата, но в тях не се съзира изход, а изчезване. Друг е въпросът, дали изчезването не носи свобода. Светът е станал на пепел – тя поглъща враждебните лица, заличава оставените от човека следи, но самата пепел ще бъде човешката следа в тъмния безкрай. Пепелта е единственото, оставащо след човека; в пепелта е изтляла болката, стаена в трансформацията на началната констатация, повторена с емоционална свръхнапрегнатост в последните два стиха: Аз сам не живея – горя! – и ще бъде Следата ми пепел из тъмния безкрай. „Горя!” връща към изгарящите видения в „Нощ” или в „Песен на песента ми”, това е вик за помощ, който няма от кого да бъде чут, това е крясък на умиращ и постигащ покой в развяната от вятъра пепел. Като обитава не-живота още преди смъртта си, лирическият субект се освобождава от тленността, без да се освободи от мъката на двете души, обитаващи неговата гръд. Така човекът става съхранител на смисъла, постиган в страданията отвъд живота. Раздвояването кулминира във втората строфа: двоен пламък, две сърца, раздвоя несносна, назоваваща ужасното настояще. Художествената рамка на цялото, зададена от първа и трета строфа, улавя в себе си близкото до сегашността минало – мига на откриването на двете души, и бъдещето, в което човекът изчезва, защото единствената възможност да се преодолее болезнената раздвоеност е изгарянето, преминаването/пречистване през непосилната болка на пламъците.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seven − three =