В какво вярвам, защо вярвам – есе

Няма човек, който да не си е задавал въпроса “В какво вярвам аз ?”. Той някак си инстинктивно се поражда рано или късно в нашето съзнание и колкото повече се стараем да не се замисляме над него, толкова той ни обсебва все повече и все някога ни довежда до състояние, в което часове наред се опитваме да си отговорим на него. Понякога ни се струва че сме близко до отговора, но още в следващия миг сенки на съмнения се пробуждат в нас убеждавайки ни в противното. И така все повече и повече разнищвайки нашите собствени съждения ни се струва, че се объркваме, че единственото което можеме да сторим е да се запитаме “А има ли всъщност отговор на този въпрос ?”. Какво сме ние всъщност – хомо сапиенс. Едно непостоянно, противоречиво и подвластно на страстите си същество, обединяващо в себе си животинското и божественото. Човека ту достига пределни висоти на доброта, обич и саможертва, ту потъва до низините на жестокостта, злобата и завистта. Съвременният човек без свян осъжда своите предци като първобитни диваци, без да се замисля с какво той е по-различен и по-хуманен от тях. През последните години сме свидетели на невероятното развитие на науката и техниката. Във всички сфери на човешката дейност се раждат много нови революционни идеи. Днес познанията ни в области като химия, физика, медицина и др. са по-големи от всякога. Хората вече стъпиха на Луната, а скоро ще стъпят и на други планети. Но независимо от всичко това, самият човек не се е променил – мозъка му работи така, както 2000 години преди Христа. Неговите страхове, омраза, страх и тревоги си остават същите. Покоряването на заобикалящия ни свят върви успешно, но вътрешния е все така тайнствен и непознат. Вече знаем много за тайните на физиката и енергията, а нищо за ума и силите, които потдържат живота. Малцина са тези, които могат да заявят уверено : “Аз познавам себе си.” Това обаче не тревожи по-голямата част от човечеството, която изпитва самодоволство от привидната власт над природата. Приемайки се за нейни господари бързо забравяме от къде сме тръгнали, и не се и замисляме на къде отиваме, оставяйки живота просто да си върви и да ни носи по своето течение. Само болестта, нещастието и смъртта от време на време ни дават урок и тогава онзи, който надменно вярва, че е господар на вселената, свежда глава и застава пред яростните стихии точно толкова смазан и безпомощен, колкото първобитния човек. Колкото да се развива медицината и науката, смъртта – тъмната страна на живота, винаги ще крачи редом до нас, за да ни напомня, че няма нищо по-велико и по-голямо от вечността. Едва тогава се замисляме и си задаваме въпросите : “Какво е живота? Защо Бог е несправедлив? Кой съм аз? От къде идвам и къде отивам? Защо всички ние трябва да умрем? Вярвам ли в нещо и защо?”. Дълбоко в себе си всички ние живеем объркан и изпълнен със страхове за бъдещето живот, отхвърляйки схващането, че човек е разумно същество, достигнало върха на еволюцията. За да намалим това объркване и болката, произтичаща от представата за един свят, очевидно хаотичен, несправедлив и управляван от случайността, ние се обграждаме с материални придобивки, лукс и развлечения. Светският живот, празниците и приятелите ни помагат да забравим духовния вакуум и постепенно затваряме очи пред ужасяващата действителност. Човекът, който живее за материалните удоволствия, изпитва чуство на еуфория, поради което е неспособен да види колко много е изгубил от човешките си качества. Материалните предмети го хипнотизират и владеят, отнемайки му почтеността и превръщайки го в роб на вещите. За да ги има той е готов на всичко. От собствено унижение, до посегателство над личността на себеподобни. Как да спрем това ? Има ли сила, която да ни обедини, да ни промени към по-добро и толерантно отношение, както един към друг, така и към заобикалящата ни природа. В света има толкова много учебници и учебни центрове, но в никое училище или университет не учат човек как да живее. Кой може да твърди че е овладял изкуството на живота и смъртта. Дори и най-интелигентните са трагично невежи, защото няма по-ужасяващо невежество от невежеството за себе си, от непознаването на тайните на любовта, добротата и единството на всички хора по света. Ще успеем ли след този век на технологичен прогрес да намерим време и сили за да подредим нашия вътрешен мир. За да може ако не ние, поне нашите деца да заживеят в любов и хармония във вечността на вселената.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × two =