ВЪОБРАЖЕНИЕ И РЕАЛНОСТ В СВЕТА НА „ДОН КИХОТ” ОТ МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС

В романа „Дон Кихот де Ла Манча” Мигел де Сервантес прави изключителен синтез между въображението и реалността в един свят на неправди, в който като че ли живеем и до днес. Оригиналният подход на автора превръща това произведение в „испанска библия”, а самият герой Алонсо Кехана или т. нар. Дон Кихот приема светлия облик на „испанския Христос”. Основната идея на романа, предста¬вена от автора чрез взаимовръзката между въображението и реалността, е гротесково пародиране на рицарските романи пред огромната им аудитория от читатели. Пряката цел на автора е да съкруши станалата през ХVІ-ХVІІ в. масова по характер рицарска литера¬тура. По този начин Сервантес следва популярното тогава сред образованите хора мнение за вредата от прекомерното четене, т. е. от личностната идентификация с измисленото, с фикционалното. Това Сервантес постига чрез иронично-алегоричния образ на превърналия се в „рицар” Дон Кихот и чрез реално-практичния образ на верния му „оръженосец” – Санчо Панса. Още в първата глава на творбата Сервантес представя своя герой като отрицание на класическата представа за рицар: „Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухренолице…” Заедно с това описание авторът умело постига иронията, тъй като гордата осанка на тогавашните рицари се превръща в изтерзан образ на човек, измъчен от ежедневните не¬правди, в „герой”, притежаващ: „Копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка”. Причината за полудяването на Дон Кихот е, че той възприема съдържанието на рицарските романи като своя идейна програма, коя¬то се опитва да прилага в реалността. Рицарският морал и поведение обаче са невалидни за реалния свят, в който жи¬вее героят. В този свят няма извисяващ култ към дамата на сърцето, а култ към богатството; човешките взаимоотно¬шения не се основават на взаимопомощ и милосърдие, а се характеризират с лице¬мерие и егоистични интереси. Героят на Сервантес избира да поеме рискования път на приключенията, за да се проти¬вопоставя и на действителността със средствата на странстващото рицарство. Обикновеният Алонсо Кехана се превръща в ярка индивидуалност. Про-меняйки своето име, прекрачвайки огра¬ниченията на дома, той става независим и горд, безстрашен и самонадеян. Така въображението му поражда събитията в неговия живот. От момента, когато Дон Кихот тръгва по пътя на стран¬стващото рицарство, въображението и реалността започват една тъжна, но и гротескова игра. В съзнанието на героя реалното „долу” става въображаемо „горе”; ниското става възвишено; безпомощното – героично; смешното – тържествено-патетично. Дон Кихот вижда вятърните мелници като великани, стадото овце – като вражеска армия, странноприемницата се превръща в прекрасен замък през погледа на „нашия идалго”. Не е ли отчаянието причина за неадекватното поведение на „странстващия рицар”? В мигове на про¬светление героят си дава реална сметка за времето, в което живее. В „това (…) отвратително време” водещо място според героя заемат „Користта, законът на личния произвол, лъжата, измамата и злобата”, а хуманистичните ценности „мир, приятелство и сговор” са грубо потъпкани. Отричайки тази действи¬телност, героят й се противопоставя. Като я подменя с идеалната нереалност в рицарските романи. Парадоксалното е, че лудостта кара Дон Кихот да мисли и да говори за проблеми, чието разрешаване изисква напълно здрав разум. В ценност¬ната система на Дон Кихот на първо място стои зачитането на човешката личност. Неговите усилия са насочени към промяна на действителността. Това, което за другите е нормално, за него е аб¬сурдно и безсмислено. За повечето герои в романа е нормално да се примиряват и нагаждат, да бъдат безразлични към чуждото нещастие, а за него – да се бунтува срещу всяка несправедливост и да помага на нуждаещите се. Дон Кихот отказва да бъде като другите, ограничени в сферата на личния си бит и интереси. Той слага възвишени и красиви маски на реалните неща. Сам решава какво да прави и КаК да го направи. В своя преобърнат свят Дон Кихот е свободен да прави това. Което е невъзмоЖно в реалността Въображението му се превръща в огледало, Което поКазва КаКва трябва да действителността. В етичната система на Дон Кихот на първо място се извисява свободата. Апостол Павел Казва в едно от своите послания: „Бидейки свободен от всич* станах роб на всички” СледвайКи неговата маКсима, Дон Кихот разбира свободата Като право да изКазва собствен си мнение пред другите, но и да поеме отговорността да признава и техните мнения. Свободата е изява на истинската същност на човеКа, но също така и въпрос на служене на високи идеали за общото благо. Тя изисква отговорност към себе си, към обществото и света. В такава перспектива трябва да се разбират известните слова на Кихот, отправени към Санчо: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е голямото зло. Което може да сполети човека.” Дон Кихот извършва три похода, през които търпи множество поражения и нито една победа. Причината за това е, че своите идеални цели той иска да стигне с неадекватни средства. Вместо да помага, той причинява зло. Надценява собствените си сили – той е сам срещу всички, унижаван, оскърбяван, пребит, но въпреки това възприема себе си като посредник на божията правда. В името на всеобщото добро той счита за свой дълг да умре като странстващ рицар, но не осъзнава, че добрите намерения и личната храброст не са достатъчни, за да променят реалността. Дон Кихот е олицетворение на онези, които не умеят да преценяват силите си в борбата с действителността. Неговата мечта за съвършен свят се оказва неосъществима, защото неговото въображение се опитва по думите на Хайне „твърде рано да въведе бъдещето в настоящето

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twelve − 12 =