ВОЙНАТА В РАЗКАЗИТЕ ” Белите рози” , ” Песента на Солвейг “, ” БЕЛИЯТ ЕСКАДРОН” ОТ Й.ЙОВКОВ

Йордан Йовков е един от всепризнатите майстори, от класиците на българския разказ. Йовков сътворява един ненадминат свят, изпълнен съc земна простота и лирична красота, съчетал в себе си обикновените житейски проблеми на хората с богатството на едно дълбоко осъзнато философско виждане на света. Йовков се проявява като оригинален разказвач за пръв път със своята военна проза, която започва да публикува от 1913г. и по-късно събира в двата си тома разкази от 1917 и 1918година. Отразяваща действителните впечатления на писателя, тя е необикновено силно въздействаща. Литературната критика и тогава, и сега определя циклите “Земляци”, “Крй Места” и “Те победиха” сред най-доброто в българската военна проза. Очевидец на събитията, Йовков обикновено не е герой в разказите си. Непосредственото му участие във видяното придава очерков характер на някои от творбите, но дори и в тях ясно се наблюдава изграден стил и лично преживяното е изведено до обобщение за този тъмен и потискащ период от историята ни, за съдбите на хората. Прекрасен разказвач и истински поет що се отнася до стил и мислене, Йовков умело съчетава епическото и лирическото начало в разказите си и създава едни от най-хубавите творби, изобличаващи войната. Това, което придава изключително въздействие на Йовковите военни разкази, е своеобразното отразяване на войната. Много рядко в тях ще се открои описание на истинска батална сцена. Именно затова терминът “военна проза”, отнесен към тези Йовкови творби, трябва да се разбира не безусловно. В творчеството на Йовков човешката нравственост реагира най-осезателно на показателя време чрез събитията на войната. Устойчивостт на човешката душевност писателят показва в коренно променените условия на войната, в които тя попада – Люцкан от “Последна радост”. Очарованието на разказа “Белият ескадрон” идва не толкова от абстрактното понятие героизъм, колкото от въплътената в образа на белите коне осезаема и видима красота на героичното. Тази красота се превръща в жива памет за храбростта. а в разказа “Българка” чрез образа на Шина нравствеността на българина поставя освобождаването на родната земя по-високо и от собственото физическо оцеляване. Затова храбростта и героизмът на жената не са показни, а са част от духовната и сила, от нейното трудолюбие, благонравие и набожност. Мисълта за живота на другите по време на война, за живота на природата, земята, добичето, любимия като по-висока ценностна категория Йовков рисува в “Земляци”, “Последна радост” и “Белите рози”. Богат на символика и внушения е разказът “Белите рози”. Още заглавието носи резкия контраст между чистотата на интимния свят, на щастието и младостта и тъмните гибелни сили на войната. Отново цветя и отново любимият цвят на Йовков – белият – символ на хармония и красота. Войната не присъства непосредствено, но за сметка на това отсъствие, акцентът пада върху резултата от нея – върху брутално отнетото право на любов и лично щастие. Младата учителка Лина не се откъсва от мирния свят на малкото градче, но също носи своята човешка трагедия. Силата на Йовковите внушения се корени в съпричастието към страданието и на природа, и на хора, в безнадеждността на необратимите промени, които настъпват в малкия свят на героите. Като че Лина от началото на разказа – жизнена, волна, щастлива и трепетно очакваща, няма нищо общо с Лина, която върви по моста в края – бледа, посърнала, почернена, прилична на сянка. Изключително въздействаща е символиката на белите рози – красива метафора за чистата любов. Неслучайно разказът започва и завършва с нея. А преобразяващото въздействие на тази скръб върху останалите персонажи препраща и към друг аспект от философията на хуманиста Йовков – облагородяващата сила на страданието и съпричастието. Съпричастието в “непонятната тиха скръб”,, обзела младата виолонистка от “Песента на Солвейг”, придава на изпълнението и не просто виртуозност. Насища тоновете с “чувство”, “задушевност и топлота”, “чистота и нежност”, превръща “песента на Солвейг” в песен на сърцето, на душата, претворила болката в истинско изкуство. Под войнишките шинели Йовковите “Земляци” си остават селяни, обикновени трудови хора, зажаднели за топлината на дома и нежността на близките, а не мечтаещи за подвизи и сражения. И на фронта, упоени от полъха на пролетта, те продължават да дишат със земята, да мислят за нея:”Ний търпим, господин подпоручик, ама тя не чака… тя приказва!”. Персонажите в повечето военни разкази на Йовков са дегероизирани, затова е и нарушената хармония между духовен свят и физически портрет. И не толкова физическата смърт и телесната болка интересуват автора – нравствените страдания на героите му са далеч по-болезнени. Тази болка въплъщава не само присъдата на писателя, но и неговата мъка и жал по нарушената хармония и изгубената човечност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eight + eleven =