Вечното и преходното в романа “Граф Монте Кристо”

Александър Дюма – баща /1802 – 1870/ се нарежда сред най-ярките представители на френския романтизъм. Дълго време пренебрегван, днес той заема своето заслужено място в Пантеона на славата. Александър Дюма издава първите си белетристични произведения през 1826 г. под заглавието „Съвременни новели”. Търговският успех на тази книга достига 4 продадени екземпляра. Подобно начало, като че ли не вещае кариера на един от най-тиражираните автори. В този период обаче, сантименталният роман преодолява своята еднопластовост, обръщайки се към социалната проблематика. Виждайки „златна мина” в тези произведения, наречени „популярни романи”, Ал. Дюма се впуска бурно в създаването им, подпомогнат от голям брой сътрудници, които събират документалния материал. Той печата в най-големите вестници от този период: „Льо Сиекл”, „Льо Конститусионел”, „Ла Прес”. По-късно се ориентира към пътеписите и мемоарната литература, отразявайки пътуванията до Русия и Африка, участието си в армията на Гарибалди, престоя си в Италия. Героите на Дюма, като своя автор, изминават и сложен път, за да доказват вечните и непреходни ценности, които трябва да се отстояват. Най-добрата илюстрация на идеята за изключителност се явява граф Монте Кристо. Той минава през множество перипетии, воден от желанието да въздаде справедливо възмездие, да помогне на слабите и унизените, да преосмисли и отново да открие любовта. Началното запознанство и последното сбогуване с героя са свързани с морето: един кораб го довежда, а друг го отвежда. В духа на библейската символика пътуването е търсене на спасителен бряг и едновременно с това търсене и откриване на самия себе си. Трагичният обрат в живата на Едмон Дантес започва със заговор. Той е обвинен в бонапартизъм и хвърлен в замъка Ив от прокурора Вилфор. Там младежът среща абат Фариа, който играе ролята на негов духовен баща и му помага да преодолее отчаянието си в затвора – място, често срещано в литературата на романтизма. То представлява катарзисен момент в битието на героите, които притежават голяма духовна сила и свободен дух. За това абат Фариа казва на Дантес: „Връщайки се към миналото, забравям за настоящето, а като се движа свободно и волно в историята вече не си спомням, че съм в затвора”. Затворникът Монте Кристо въвежда в романа вселената на фантастичното, на мига, на фаталния и сатаничен „свръх човек”, в която се вписва темата за възмездието. Дантес въплъщава справедливостта, чрез отмъщението: „Аз бих причинил, казва той, ако можех, същата бавна, дълбока, безкрайна и вечна болка, която изпитах”. По пътя на отмъщението граф Монте Кристо открива късната любов, в която му е трудно да повярва. Едно младо момиче му показва пътя на опрощението: „От добър и доверчив човек, аз станах отмъстителен, прикрит, зъл или по-скоро безучастен като глухата и сляпа фаталност. Тогава достигнах до целта: горко на онези, които срещнах по моя път”. Но нещастията, на които става свидетел, променят насоката на неговия живот. Монте Кристо проронва първите си сълзи, когато решава да пощади живота на сина на Мерседес. През труповете на госпожа Вилфор и нейния син героят осъзнава, че вече не може да заяви „ Бог е за мен и с мен” и взема решение да „спаси” Данглар. От този момент нататък графът загърбва свръхчовешката си същност, за да поема по пътя на християнското опрощение. Затова се заема да помогне на младия Морел и на Валантин дьо Вилфор. И в техния поглед той придобива покровителствената фигура на бащата. Харизматичното излъчване на Монте Кристо е толкова силно, че преди неговото потегляне младежът възкликва: „Напуска ни не човек, а Бог, който отново ще се възкачи на небето, след като е бил на земята да твори добро”. Така главният герой се сбогува с Париж, но в душата му остава една не излекувана рана, скрита зад маската на стоицизма. Той се оттегля без злоба и гордост, но със съжаление, изпитвайки чувство на угризение за мъките, които е причинил по пътя на отмъщението. Затова и неговият съвет към Морел е да „чака и да се надява до деня, в който Бог ще благоволи да разкрие бъдещето пред човека”. А цената на това духовно извисяване е самотата. Граф Монте Кристо преодолява всички препятствия, лишен от приятели помощници. Вярно е, че той има двама бащи – един роден и един духовен: старият Дантес и абат Фариа. По техен пример и той става духовен наставник на двама младежи. Но споделено приятелство героят не открива. С тълкуванието на доброто и злото са свързани разнообразните отношения между „бащи и деца”, пресъздадени чрез изразните възможности на романовия жанр – голяма хронологическа вместимост на събитията и богата система от персонажи. Темата е засегната и на ниво заглавие, например в двете паралелни глави „Баща и син”, разкриващи контрасти между персонажите – Дантес – Вилфор, а също и в заглавията „Майката и синът”, „Баща и дъщеря”. Отношенията между бащата и сина в семействата на Дантес, Морел и Фернан са свързани по различен начин с мотива за честта и човешкото достойнство. При своето завръщане в началото на романа Едмон Дантес с изненада узнава за бедността и дълговете, които мълчаливо понася баща му; старият Морел проявява трагична решимост да предпочете смъртта пред позора на разорението на семейството, отказвайки се от родовото си имущество. Албер реално и символично отхвърля поведенческия модел на баща си, заради когото е готов да рискува по-рано живота си на дуел. Съдбата на Албер, Андрея и Едуард е поставена в зависимост от проблема за вината на бащите, т.е. на родовото проклятие. Пародийно-гротесков образ на духовната връзка между бащата и сина е атрактивно контрастната двойка Кавалканти. С изразяващите моралната поквара прояви на артистизъм Кавалканти обезсмисля ценността на семейството. С темата за доброто и злото – родовото проклятие – е свързана и голямата духовна привързаност между майката и сина. Благодарение на своята нравственост Мерседес и Албер проглеждат за миналото и успяват да поставят ново начало в живота си. В противоположност на тази обнадеждаваща перспектива са отношенията между майката и сина в семейството на Вилфор. Те приемат облика на прекомерната майчинска привързаност и отнесени към мотива за заслепението, получават развръзката на „кървава драма”. Стремежът към лично щастие, търсено в свободата, любовта и изкуството у контрастни женски персонажи, като Валантин и г-ца Данглар, ги прави отчуждени от дома – чрез авантюрните ситуации на мнимата смърт и бягството – и „близки непознати” за бащите им. При характеризирането на Данглар като баща и съпруг, е подчертано противоречието между истинското лице и маската, което доближава героя до образа на шута: „Пред обществото, както и у дома си, Данглар се преструваше на добродушен и отстъпчив баща: това беше част от ролята му в „народническата” комедия, която играеше; възприел бе този образ, който му се струваше подходящ, както в маските на бащите от античния театър десният профил е с полуотворени, засмени уста, а левият – с провиснала като пред плач долна устна”. В аспекта на темата „бащи и деца” се откриват романтически контрасти в отношенията между различните герои: на сърдечна привързаност и духовно родство и на отчуждение – резултат от политически пристрастия, лични стремежи, престъпления, породени от жаждата за власт, пари, имущество. Откроява се и мотивът за незаконороденото дете, както и за сатанинското начало у ощетените, чието право на избор е ощетено. Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природните законите, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, раздума и зрението, които могат да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот. В богатия образ на граф Монте Кристо, Дюма съчетава своите спомени за реални хора, своите мисли и чувства за една бурна епоха от историята на Европа. Писателят не е неин летописец, както Балзак, но успява по неповторим начин да пресъздаде духа и на подем и на разочарование, на гордост и отмъщение. Неговите герои придобиват гражданственост, стават символ на изключителна духовност. Те прескачат прага на своето време, като всички гениални образи, създадени от писателското въображение и достигат до други епохи. Днес и граф монте Кристо, и тримата мускетари, оживяват под перото на Ал. Дюма, се прераждат в кинематографични образи. Те стават част от съвременната духовност, съхранявайки в тези прагматични времена полъха на Романтизма.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 1 =