Ботев – „КЪМ БРАТА СИ”

„Към брата си” е ранна творба, писана през 1867г. в Калофер или Румъния. Публикувано е за първи път във в. „Свобода”. Осъзнатият дълг към народ и отечество е най-важният извод в творбата. Героят не открива път към тази благородна цел. Конфликтът да имаш цел, а да липсва начин за нейното осъществяване, води до усещане за идейно-емоционална и духовна самота.Това са основните теми и проблеми Основен лирически герой е лирическият Аз в диалог със своя идеен и духовен брат. Фигурата на брата е персонаж, узаконил вътрешния диалог, който лирическият герой води сам със себе си. В началните стихове на „Към брата си” Ботев сякаш продължава монолога от „Майце си”. Темата за самотата сред приятели от първата елегия се прелива в гневен упрек във втората творба: „Тежко брате се живее/между глупци неразбрани;” Така, след това своеобразно въведение, идва същинското начало на „Към брата си” – втора строфа, която поставя основната тема и проблем за обществения дълг и липсата на разбиране: Отечество мило любя, неговият завет пазя; но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя. Съюзът „но” въвежда принципа на противопоставяне, характерен за цялата творба. Засега това е само сблъсък между героя и тези, които мрази. Говори се за „глупци”, което навежда на мисълта, че става дума за тези, които не разбират патриотичните идеи, декларирани в първия стих на строфата. Втора част /следващите три куплета/ отразява противопоставянето между идеите на лирическия герой и липсата на разбиране. Очертават се два свята – вътрешният свят на лирическия Аз и външния, населен с „глупци неразбрани”. Вътре е „сърце, дето страда” и „безумно… играе/ в отзив на плач из народа”. Вън е целият „мъртъв свят коварен”. Последната строфа играе роля на обобщение. Интересното е, че в групата на неразбиращите тук е включен и духовният брат. Ако приемем, че лирическият Аз и братът, към който се обръща, са две половини на едно идейно-емоционално цяло, ще трябва да заключим, че последните стихове представляват ясно изразено самообвинение. Всъщност, лирическият герой има определено усещане за вина. Това е безсилието от липсата на път за постигане на поставената обществена цел. Ботев избира най-подходящия лирически вид за своите настроения – елегията. В стихотворението има и още един, скрит лирически герой, обединяващ Аз-а и неговия духовен брат. Това е душата. Тя се появява в няколко свои метафорични превъплъщения: „душата ми в огън тлее”, „пък твойта й душа няма”, „разпната душа млада”. Емоционалното напрежение се засилва от любимите Ботеви инверсии /далечен стилистичен отзвук от народната песен/: „мисли бурни”, „мечти мрачни”, „отечество мило”, „глупци неразбрани”. Като цяло, стихотворението представлява един затихващ диалог, защото лирическият герой постепенно стига до усещане за вина, което прелива в обвинение към духовния събрат: „пък и твойта й душа няма (в смисъл на безгласна)/ на глас божий – плач народен!” В няколко ранни свои лирически творби Ботев изминава сложния път от самота, отчаяние и безпътица до оптимизма на личност, открила смисъла на своя живот в борбата за свобода. В „Майце си”/1867г./ лирическият Аз се обръща към своята майка, отчаян от липсата на идеали. Логичният край на такова съществуване е смъртта: Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба. В „Към брата си” /1868г./ целта е намерена: Отечество мило любя, неговият завет пазя. Липсва път към тази цел, не е ясно как да се помогне на поробената родина. В „Елегия”/1870г./ идеята за свобода се усложнява. В „Делба”/1870г./ Ботевият лирически герой открива и пътя към своя идеал: революция и саможертва: Да изпълним дума заветна – на смърт, братко, на смърт да вървим! Мястото на „Към брата си” в общата картина е средищно. Тук за пръв път авторът открива идеала, за който ще пожертва живота си на поет и революционер.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × one =