Битовото време в повестта “Чичовци”

В изобразяването на социално-битовата и историческата обусловеност на националния живот, Вазов проследява съотносимостта между личност и общност, между човек и историческо време, за да открие онези трайни и устойчиви елементи на българското битуване, формиращи етносния характер. Битовото време в повестта “Чичовци” авторът разгръща в двадесет и четири глави, тринадесет от които чрез собствени имена, прякори или перефрастично назовават герои на произведението, представяйки техните характеристики. Другите две назовават пространствени обекти (“Палатът на Мунча”, “Кьошкът”), а последната глава е онасловена “Сцена, в която последната роля играе мексиканецът”. Тази доминация на статиката над динамиката е съотносима с безсъбитийността на героите в плана на бита. Колоритната картина на подбълканското градче с хората, които го населяват – типичният човешки пейзаж на предосвобожденска България, в определена степен носи духовния и психологическия профил на цялата поробена страна и същевременно представлява свят, затворен в себе си, самосъществуващ, саморазвиващ се, встрастен в своите проблеми. Спечифичен маркер на пространството на не-свобода, което съвпада с битовото всекидневие на чичовците и носи всички белези на установения регламент, регулиращ взаимоотношенията между поробители и поробени, е времето: то може да бъде характеризирано по-скоро като безвремие, тъй като в робския делник нищо не се случва, нищо не нарушава релефа на повърхността. Вазовите герои сякаш не съществуват в краткото, бързо изтичащо време на индивидуалния живот, а в несвършващото, протяжно, бездънно време на робството, в което е кристализирал живота им. За тях същественото (идеята за националната съпротива) се намира в бъдещето. Сега, в настоящето, те трябва да решат битовите си дребни проблеми. Изостанали спрямо епохата си, чичовците спокойно битуват в своя затворен свят: повторяемостта на делничните им занимания, разкрити в кафенето, в черквата, край манастира, разговорите помежду им, ясно определят духовната ограниченост на хора, съчетаващи в себе си типичните за времето на робството страх, битова ограниченост, плах опит за излизане извън утвърдения от векове модел на съществуване. Като подзаглавие на произведението си, Вазов отбелязва: “Галерия от типове и нрави български в турско време”, чрез което уточнява художествената задача да се изобразят различните типове характери, обединени в единна галерия на епохата. В различните проявления на националния бит, повестта “Чичовци” е разглеждана и като пародия на българските нрави от последните години преди Освобождението. Ако в творбата съществуват някои знаци на протичащото в момента време, то те задължително се самозараждат иронично. Годината, към която трябва да съотнесем протичащите събития е 1868. За нея съдим по прогнозите на Хаджи Симеон, че Русия, когато и да е, ще превземе Цариград: “… в десятата година ще стане, а сега сме, да речем, 1868 лято и без друго ще се сбъдне”. Ето как пределното уточнение е разколебано от вметнатото “да речем”. И други белези на времето са разкрити с цел да означат застой, протяжност, липса и невъзможност за придвижване. Това особено добре проличава в характерното за времето облекло на “чичовците”, забележително със своята пъстрота и безстилие. Варлаам Копринарката е “с цилиндрически ален фес и в широкодънести потури”, Иван Селямсъзът носи “огромна рунтава шапка, дълъг шаячен кожух, червен осемнайсетлактен пояс, черни потури с късо дъно, с вечно разкопчани крачоли, остряла мода, на която той още държеше за възпоминание на ергенството си”. Странността на “френските дрехи” на хаджи Смион (“шаячни възкъсички панталони до колене, френска риза без вратовръзка, плитки калеври, дълбок голям фес, който му падаше до веждите, и сиво шаячево сетре, на което дясната половина на гърба имаше възчерен свят, а лявата – по-белезняв”), той обяснява по твърде прост начин на тези, които питат за нея: “По модата в Америкя, американски”. А Мирончовата качулка, допълваща мировъзрението на притежателя си и на съгражданите му, заедно с описаните специфики в облеклото на Вазовите герои, показва, че костюмът на “чичовците”, характерен за времето, не е нито регионален, нито национален, нито европейски, нито турски. Той е просто костюм на българина от епохата преди Освобождението. Проследявайки и останалите компоненти, които сглобяват културния модел на времето, включено кто битие в “Чичовци”, откриваме, че то е равнозначно на базвремие, което се простира преди началото на повестта и ще продължи слвд нейния край. Времето на изпитания на целия български народ преминава през битието и душите на героите, но не ги променя. Обединени в “галерията” от пъстри образи чрез характерните за времето робски страх, еснафска закрепостеност и затвореност в бездуховните граници на живота си, чичовците остават статични, неизменно вписани в дейтвителността на предосвобожденска България така, че не биха могли да изтръгнат характерните за същността си нисък духовен хоризонт и изостанали разбирания за чест и достойнство. Вековната робска зависимост е притъпила съпротивителната енергия на народа ни, затова той е изцяло затънал в бита си, занимавайки се твърде усилено със странно неразришимите си битови конфликти. В контекста на променящото се народно съзнание през втората половина на 19 век, Вазовите герои изживяват по свой начин спора, кавгата, придавайки им значение и зрелищност до степен, в коато конфронтацията вътрешно се самообезценява и обезмисля. Скарването между съседите Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза за един капчук е рамка за въвеждане на множество други периферни, но не по-малко ожесточени скарвания, наслояващи се в смислов план, внушаващ усещането за изначалност и безкрайност на кавагата, на битовия свръхмаловажен по значнието си спор, както от началото на творбата – главата “Общество” – така и с нейния “Епилог”, където спорът в Джанковото кафене продължава след застопорен кадър, започвайки от мястото, където е изоставен от повествователя и очеведно проължаващ вечно във времето. Разрешаването на враждата, “завещана от бащите” е максимално дистанцирано от съвремените проблеми на обществото, но именно по този начин Вазов разкрива “нравите български в турско време”. На “идейното” равнище, на което се представя разправията между Селямсъза и Копринарката, се стълкновяват позициите на местните волтерианци и елинисти, русофили и туркофили. Страстното политиканство, в което се впускат представителите на различните групировки, е сведено до нивото на махленска клюка. Дистанцираността на “чичовците” от актуалните проблеми на историческото време е разкрита чрез най-осезателно изявената пародийност – тази в езиков план. Борбата за установяване на общ книжовен национален език, един от най-важните възрожденски културни проблеми, тук е снизен пародийно в качеството си на общ и популярен проблем. Бакалинът Иванчо Йотата казва: “Време е ние, учените тоест, да се съберем и влезнем в соглашние… трябва да управим язика и прочия”. Прекарал младостта си “в литературни занятия”, Вазовият герой “е твърде честолюбив човек, не позволява никому да го обижда, бои се от турците и се води все с учени хора”, притежавайки още едно важно умение: “може да се препира успешно с учител Гатя по филологията, с Хаджи Атанасия, който още припознаваше гръцкия патрик – по черковния въпрос, а с Хаджи Смиона, дори и с по-учени хора – по външната политика.” Ясно е, че характеристиката “може да се препира успешно”, обезценява обекта на самата препирня. Така например Иванчо неусетно се намесва в разговор за коня на някой си Иван Болъшъка, който разговор пък “се беше обърнал вече на прение по правописание”. И Иван Селямсъзът – “шейсетгодишен човек, висок, барачест, великан, почти Голиат”, контрастно подчертава издънка на друго време, по своему се оказва в новата езикова ситуация, смесвайки мехнично стиловете (на жена си той казва: “О, любезна моя”; “Чувай булка, виж едно време как човеците са имали любов помежду си”). Другият новоизбран епитроп – Варлаам Копринарката, който “не беше никак развратен човек”, се самопародира чрез постоянно цитиране, най-често по неизвестен източник: на въпроса ка Коно Крилатия дали Луната е звезда, Вазовият герой отговаря: “Звездата си е звезда, но пророци и учени, и благородни, според списанията, както са писували, така са го и нарекли, и така си е било от века и до века… “Солнце позна запад свой”… Каква ти звезда и какво ти удивление!” Става ясно, че този цитат кръжи около въпроса, създавайки поле на безсмислие, дори абсурдност. Пародийната природа на повествованието, в което битовото време представлява “комичен” епос на всенародния подем, Вазов изгражда чрез емоционалната нагласа на чичовците към разрешението на първостепенния конфликт на своето време. Сравнително по-съвестното “бунтарско” занимание на подидаскал Мироновски и учителя Гатьо, които драгоценно съхраняват бунтовната информация от Букурещ, търпи пълен провал. Мироновски, при цялата си дискретност, уведомява частично госпожа Соломония, а тя тайно обажда на госпожа Евлампия, която от своя страна още по тайно съобщава информацията на всичките си морски роднини, а те вече съвсем заклинателно споделят тук и там, че трябва да се даде път на главния учител, който очевидно има сношени с Букурещкия комитет. Липсата на морална дързост в погълнатите от човешкия страх на слабия и зависимия чичовци да поставят действено “националния въпрос”, ги превръща в закономрно смешни герои. Но до голяма степен те са били и необходимо смешни. За да оцелее, българинът е трябвало д развива у себе си едновременно търпимост, смирение, дори овчедушие от една страна и смелост, жертвоготовност, борбеност от друга. По природа страхлив, любопитен, реактивен, предосвобожденецът е трябвало да се задоволи с изключително оскъдните си познания за света, които е получавал в затворената система на турската държава (пример в това отношение е разговора между Варлаам Копринарката и Коно Крилатия относно въпроса дали луната е живо същество). Така се конструира сложната българска душевност, в която наивитетът е не само наивитет и смешното е не само смешно. Дори главата “Разходката” представлява една битова сцена , в която “идеалните” чувства на героите са пародирани, в резултат на което патосът е безвъзвратно снизен. Вече въведени поотделно чрез единични портрети, с характеризирани личностни качества и привички, в тази глава чичовците продължават да проявяват общи, а не еднолични реакции, отреагирват по идентичен начин, вместо да илюстрират индивидуланите качества, разбягвайки се при вида на онбашията, въпреки че само преди минута, масово са преживяли патриотичното си въодушевление. В критични ситуаии всички реагират като един човек, който не носи индивидуални белези, а белезите на цялото. След наистина внушителното начало: “Братя!Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев!” и след внезапното появяване на онбашията става ясно, че не въздухът трепти, а треперят чичовците, натрупали в себе си вековния страх. Дълбоката двойнственост в природата им се проявява не само в отношението “господари-рая”, а се излъчва и от целия им бит, от всичките им житейски прояви: ”Не се бойте, братя, кураж! – каза господин Фратю, като се ожърташе плахо”, “По лицето на Миронча веднага се появи някаква решителност. Той побледня.” Цялото развитие на сюжета потвърждава, че героите продължават да бъдат в границите на битовото време, спзвайки обичайния ритъм на неговото протичане: след “бурните” изживявания на другия ден чичовците отново седят по миндерлъка на Джанковото кафене, водейки вечните си разговори, забравили всички “обиди”, “малки предателства” и така явното за всички разминаване между делата и големите фрази. Няма обидени, няма засегнати, няма преоткрити характери, всички са надянали втората си маска – маската , с която пребивават в битовото време на страха и млодушието и всички са еднакво готови да я свалят, за да се покажат отново герои в някаква необичайна ситуация. Онбашият е единственият образ в повестта, неназован с лично име, без споменати възраст, глас, навици, за който не е валидна двойнствеността. Появата му предизвиква незабавна и верижна реакция, мигновено уеднаквяваща поведението на героите независимо от позите, думите или състоянието им. Именно той “сваля маските” на гордите и сводолюбиви българи, привидно обхванати от патриотичен патос; той е знак за снизяване на действието в едно повествование, което продължава да настоява, с убедеността на самите герои, че нищо не е станало, защото именно това е нормата, заучената мяра в битовото време – да не се случва нищо, което би нарушило границата между пространствата на робството и свободата. Въпреки това “възточният въпрос”, “зелките”, които Филип Тотю “сече” из Балкана, разоворът на Хаджи Смион със студента за “руската политика”, покават, че мисълта за освобождението присъства неизменно в съзнанието на чичовците. Но онова, което те мислят, обсъждат “компетентно” и за което с всеотдайна страст спорят, е тайна. Регламентът – регулатор на пространството на не-свободата не позволява откриването и. Във възвишената реч на господин Фратю, предварително “приземена” от добродушно ироничен коментар: “Господин Фратю се одушеи, устреми ръце и очи към небето и настръхна и с една театрална поза почна тържествено-високопарно…” употребата на френската дума liberte вместо българската свобода, раздвоява посланието между силата (свободната воля) и слабостта (страха), между автентичното и подражателното, между същностно изпълненото и надуто-престижното. Визирайки поетическите тенденции, които определят епохата след Кримската война – от даскалската поезия до Чинтуловите стихове, от сантименталните песни от рода на “Где си, гълъб, где” до млодраматичните маршове като “Поискал гордий Никифор”, “Чичовци” представлява иронична преоценка на поетическите вкусове на Възраждането. Не случайно, когато господин Фратю произнася паметната реч “Въздухът трепери”, Чинтуловите песни не се цитират, за тях само се намеква в парафрази, докато всички сантиментални и мелодраматични песнички и маршове са богато цитирани. Напълно естествено е за Вазовите герои, съществуващи в рамките на битовото време, тутакси да се дистанцират от причастността си към словото, да се откажат от току-що вкусената сладост на съпреживяване на пророческата визия, да се завърнат в регулираното пространство – града. “Обществото” на чичовците жертва Хаджи Смион и Иванчо Йотата, които се оказват неволно свързани с “бунта”, с “прокламацията”. Те “бягат” в планината, притиснати от съществуващата само във въображението им смъртна опасност. Хаджият дори възнамерява да се бие “в балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра” и малко след това, тръпне пред същата тази възможност. Оказвайки се между града и планината, между словото и делото, между битовото и извънбитовото, героите избират телесното себеизличаване от лицето на земята – те дирят убежище в “Дупката”, а господин Фратюсе възкачва в сламника. Ако условно “разчленим” словото “за свободата” на “дух” и “буква”, то Хаджи Смион и Иванчо Йотата остават по-близо до “духа”, докато господин Фратю изрядно изпълва “буквата” на собствената си пророческа визия, но тя е категорично апострофирана от заличаващия миналото жест: главата “Господин Фратю” (измъкна из ъгъла една книга с пепелява завехтяла корица, с надслов “Горски пътник”, после друга зелена брошурка… сграбчи и хвърли в огъня под котела, в който варяха вапцилка от орехови кори”). Така героят изкупва прегрешението си – слово, възвръща си легитимността в пространството на робското мълчание и безпаметно безвремие. Главният герой на повестта – чичовците – остават верни на себе си в своята духовна ограниченост, невъзприели новите идеи в закостенелия свят на битовото време, превърнали се в пародия на революционното настроение, която въпреки всичко говори за усилието на общността да премоделира народното съзнание, превръщайки индивида в личност и роба в свободен човек.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

6 + 6 =