Атанас Далчев – “Прозорец”

Реалният свят в творчеството на Атанас Далчев е диаболичен, лишен от човешко присъствие, населяван само от вещите и от смъртта. В Далчевата поезия не намират място вярата, надеждата и любовта. Светът е неуютен. Злото в него е победило доброто. В стихотворението “Прозорец” поетът изгражда образа на красив, хармоничен, добър илюзорен свят и неговата мигновена разруха. Контрастът между реалност и илюзия откроява още по-силно диаболичността на света, който заобикаля хората. Чрез добре съчетани приказни мотиви и символи Атанас Далчев експлицира идеята, че реалността е непобедима, че няма бягство от нея. Самото заглавие “Прозорец” насочва читателя към съдържанието на творбата. Символното значение на прозореца като граница подсказва, че ще бъде разкрит един от двата свята, съществуващи от двете страни на обекта. Но кой от тях ще бъде описан, става ясно още в първия стих на текста. “Ето нашето зимно стъкло” е равносилно на: “ние сме тук, в реалността, където цари зима, студ, неприветливост. А зад стъклото… Какво се крие там?” Вече става ясно, че стихотворението ще навлезе в това “там”, скрито зад “нашето зимно стъкло”, но още в първия стих се усеща, че “там” не е “нашето” пространство. Идеята за съществуващ друг свят зад прозореца струи и от двойното отрицание (“то не е, то не е”) на стъклото. “…, то не е сякаш същото”; то сякаш не разделя “вън” от “вътре”, не разделя пътя и къщите от “вътре”-то, от стаята, а разграничава два свята – познатото и непознато пространство, заето от “бяла гора от сребро”. В края на първа строфа става преминаването към илюзорния свят. За разлика от реалността, лишена от човешко присъствие (“Стаята”, “Къщата”), още с влизането в новото пространство срещаме “мойто братче и мойта сестра”. Символизмът на прегръдката говори за единеност, съпричастие. Съпричастност внушава и авторът, определяйки героите чрез местоимението “мой”, като “мойто братче и мойта сестра”. “В посребрената бяла гора” лирическите герои са “тръгнали” по неизвестен, но съществуващ път, а има ли го пътя напред, има я и надеждата. Прегръдката символизира и любовта между децата, а по-късно в текста става ясно, че я има и вярата, че ще открият търсеното. Оттук следва, че в този явно илюзорен свят, за разлика от реалния, ги има устоите на живота – вяра, надежда, любов. Това поражда контраста между “тук” – пред “нашето зимно стъкло”, и там – “в посребрената бяла гора”. ста” вали. Но това не е дъждът, оставящ мръсни “бразди” по прозореца (“Болница”). Това е дъжд от пречистващи сребърни капки, които облагородяват гората. В “тази сребърна бяла гора” дори децата няма от какво да се страхуват, “няма вълци, нито има ветър”. Всичко е хармонично; населено е от добро. След образното изграждане на идеалния илюзорен свят, след приказния мотив за братче и сестриче – сами в гората, в текста се вплита и приказният мотив за вълшебната птица. Светлият й образ огрява хармоничната илюзия и я прави още по-нереална и мечтана, изпълва я с щастие. Героите я търсят от цяла “седмица”. Тук Атанас Далчев преплита и символиката на числото “седем” като щастливо, божествено, което допълва образа на нереалния свят с добро. И след цялостното изграждане на това красиво пространство идва преломът, който посочва неговата илюзорност, победимост от грозната реалност. Когато лирическите герои най-сетне достигнат своята цел, тя се оказва не само невъзможна, но и разрушаваща. Целият красив, хармоничен, чист, безопасен и добър свят изгаря в пламъците на вълшебната птица. С това идва и неговият край, и връщането обратно в реалността, която сега се вижда още по-грозна, неприветлива, зла, защото нищо от изчезналата илюзия не може да бъде пренесено “тук” и “сега”. Всичко хубаво е останало “там”, за да свети в далечината и още повече да контрастира с мрака в настоящето. Освен изграждане на контраст между двата свята – илюзорен и реален, с който задълбочава диаболичността на съществуването “тук” и “сега”, Атанас Далчев включва в текста идеи, засягащи екзистенцията на човека. Такива са човешките мечти за добро, желанието за живот, изпълнен с хармония, вяра, надежда, любов и същевременно идеята, че не винаги тези стремежи се увенчават с успех; не винаги мечтите стават реалност. Някои хора могат да изведат за себе си идеята, че не винаги сбъднатите мечти носят радост. Понякога човек мечтае за нещо красиво, но отнесено до реалността, то се оказва непродуктивно или дори деструктивно. Стихотворението на Атанас Далчев “Прозорец” е интересна провокация към читателя, засягаща главно въпроса за неговите мечти и тяхното сбъдване. То извежда идеята, че животът е “тук” и “сега”, а не в илюзорен свят, който всеки момент може да “изгори”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eight − 4 =