Атанас Далчев – “Повест”

Поезията на Атанас Далчев е поезия на философския размисъл,на вглъбеното себепознание,на тревожното търсене,на ценностни опори в една социална и историческа криза в 30-те год. На мин.в. Творчеството на далчев е образец на тъй наречената “предметна поезия”,която сменя поетиката на символизма в бълг.литература.В нея най-често предметната образност е съчетана със силни мисловни и емоционални енергии,в 4иито синтез се оглежда самобитна вътрешна хармония м/у разсъсъчност и чувствителност. В този смисъл стих.”Повест” е един представителен за творчеството на Атанас Далчев текст,който преусмисля по нов начин търсенето на обсолютното познание за самия себе си,като екзистенциален проблем.Заглавието активизира представата за битието на лирич.герой,като “повест”,като битие на книга,разказваща тъжната история на един човешки,пропилян живот. Лирическия.изказ от 1-во лице.ед.ч. въвежда в интимните личности пространства на лирич.Аз-едно пространство,предметно очертано от разстоянието м/у “Прозорците-затворени и черни”и вратата-“черна и затворена”.Тясно като клетка,това пространство е самоизолирано от външния свят,комуникацията е невъзможна.Входът,не съществува,излъзът към света-също.Човекът се самоназовава:””Стопанинът замина за Америка.””Той сам е ограничил достъпа до себе си,въвеждайки в заблуда света за себе си,духовната емиграция:”ала не съм аз заминавал никъде”е отъждествена със пълната самоизолация:”Аз не излизам никога от къщи”.Парадоксът граничи с лудост,с трагическо осъзнаване на липсата на познание за обикновенния свят:”моите единични гости са годините”. Анализирайки познанието до,което го води този начин на живот,лирич.глас не крие,че “отдавна всички книги са прочетени”,в драматичното напрежение м/у интелектуалното познание и непостигнатото знание за света и дори за самия себе си:”и аз не съм навярно вече същият”е усмислено в ракурса на трагическата ирония.Текстът активно отрича чрез многократното повторение на отрицателните глаголни форми,чрез полемиката с общо приетите представи за смислен човешки живот. Самотата,безверието,отчаянието,лъха от личното пространство на този лирич.човек преминал дните си,без ни една любое,без ни едно събитие.Разумът отчита:”животът ми безследно отминава”,”и зла измислица е моито съществуване”.Лирическото изживяване драматично ескалира към финала,в който “коварното и празно огледало”и”прашните портрети”са единствените обитатели на този хладен “гроб”на самотата.Проблемът за възможността,познанието да поеме функциите на личния житейски опит “е разрешен”по странен начин:””Стопанинът замина за Америка””е знак,че книжният човек,дописъл свойта тъжна “повест”,може би наистина е напуснал своята обител.Предчуствието за истинско пътуване или за край-отговорът не съществува. Драматизмът и трагизмът на лир.изживяване при Атанас Далчев са особено сгъстени в стих. “Дяволско”,в което философският размисъл е пще повече задълбочен.В текста на творбата екзистенциалното изчерпване поради еднообразния ритъм на безсъбииността на”дванадесетте кръга на моя ад”достигат до нивата на кошмара: И аз лежа на дървения под с коси от леден лепкав под измокрени. Контрастът м/у неубятният небосвот и тясното пространство на “стаята”,която макар и “под покрива”не се докосва до истинския живот,активизира представата за времето,което ограбва непрекъснато човека,животът пулсира:”трамвай като ветрове фучат”,”смехове и крясъци звучат”,но суетата на разтулния живот остава чужда.Сетивното познание,лично преживяното липсва,а времето не умолимо изяжда остатъците от надежда… Атанас Далчев открива в тази творба силата на яростта породена от безсилието,да намери своето място в “този весел свят”.Съзнанието,че той не почва и не свършва с него,обречен на самотата го отвежда до жестоката самоирония,че е просто една “ненужна жалка мърша”.Страданията на извисената духовна личност,обречена да живее в един не човешки свят се изливат,в гордото признание:”Не искам състрадание от хората!”Надмогнал себе си,дори смъртта ,лирич.човек на Д.достига до гротестното самонараняване: И аз ще се изплезя на света, обесен в/у черния прозорец. Страданието в поезията на Атанас Далчев изразява трагедията на човека от дехуманизирания 20в.,в който истерзанията от самотата и от чуждението си интелектуалецът се чувства напълно ненужен и чужд.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × three =