Атанас Далчев – “Повест”

Това чувство за самота и обреченост пронизва цялото стихотворение. Предметите в къщата живеят един свят, а над тях тежи бремето на човешкия живот. Затворените черни прозорци, затворената черна врата, прашните портрети и празното огледало предизвикват тягостно чувство и настроение и същевременно внушават усещане за смисъла(или по-точно за безсмислието) на човешкото съществуване. Лирическият геройв стихотворението не е заминавал никъде и от никъде не се е връщал, но листът с думите „стопанинът замина за Америка” внушава представата за безмълвието и липсата на живо същество в къщата. Лирическият герой не може да излезе от замрялото безмълвие в този дом, той като че живее зазидан в него, а едничките му гости са годините. Прерязването на всякакви връзки с живата действителност е изпразнило от съдържание човешки живот. Епитетите „черна”, „черни”, „коварно”, „празно” подчертават характерния за ранното творчество на Далчев мотив за мъртвата необитаема къща. Прозорците затворени и черни и черна и затворена вратата а на вратата – листът съссловата „Стопанинът замина за Америка” Стихотворението на Далчев звучи като изповед, която в преносен смисъл бихме приели като вик за помощ.Основен мотив в тази изповед е самотата. Зад стените на пустата мъртва къща животът тече „а много пъти пожълтяваха граднините”, а лирическият герой тъне в самота. Навестяват го само годините, а единствените му събеседници са само прашните портрети. Читателят се докосва до реалността през реалния предметен свят в стихотворението и болката от спомена на героя. Но и всички пътища на спомена са минати, с всеки ход на махалото на часовника нещо си отива и това още повече задълбочава човешката драма на лирическия герой. На пръв поглед като че няма нещо, което да раздвижи това мъртвило. Единствено отражението на лирическия герой в огледалото напомня за човешко присъствие в къщата. През една чудесна метафора поетът е показал самотата и монтонността на живота на лирическия герой: „А по стената се изкачват бавно и догоряват на потона дните ми: без ни една любов, без ни едно събитие животът ми безследно отминава. Искрена човешка болка блика от стиховете, които звучат като заключителен акорд в творбата: „И сякаш аз не съм живеел никога, И зла измислица е мойто съществуване!” В света на мъртвите предмети обаче се обосовява едно лирическо човешко „аз”, което стопля студения изваян стих на Далчев с топлината на живо човешко присъствие. И може би точно в това присъствие поетът намира своя истински поетичен глас.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × one =