Атанас Далчев – “Къщата”

Атанас Далчев е един от ярките изразители на прелома в родната литература през 20-те години на 20 век. Духовната драма на българското общество след войните и Септемврийските събития отвръща погледа на творците от безплътния , ирационален и непостижим свят на символизма и го насочи към реалното , земното , предметно делничното. Целият път на твореца Атанас Далчев се определя от това връщане към сетивно-вещественото възприятие и изображение. В поезията на Далчев се родиха странни светове , в които поетът скрива своето лице зад предметите. Герои на стихотворенията му стават вратите , хижите , болничната стая , къщите , изоставени и тайнствено зловещи… Стихотворението „ Къщата ” много плътно се вписва във веществения художествен свят на твореца. То е включено в неговата същинска самостоятелна стихосбирка „ Прозорец ” ( 1926 г.). Още заглавието на творбата – „ Къщата ” – илюстрира определението , дадено от доц. Виолета Русева , а именно – „ вход на смисъла ”. То има съвсем конкретни , общоизвестни , общовалидни съдържателни измерения. Членната форма „ та ” означава , че това е точно определена къща с установено място , с неподлежаща на съмнение вещественост и строго детерминирана функция. Но още с първите стихове , които също като заглавието са „ силни позиции ” в текста , читателят остава шокиран: къщата на Далчев е изгубила основните си семантични значения на уют , топлина , покой , защитеност , хармония. Тя внушава усещането за тайнственост и неизвестност; студенина , граничеща с ужаса: Сам дяволът я сякаш дал под наем, / но неизвестно кой е наемателят. Темата за дяволското , резултат от влиянието на диаболизма върху естетиката на Далчев се налага недвусмислено. И това не е мода , а материализиран песимизъм и страх от битието. Появяват се въпросите – „Кой е собственикът , стопанинът и кой – наемателят?”. Но те остават без отговор: само засилват още повече чувството за зловещност и усещането за мъртвило , затвореност на пространството – материално и духовно: Затворена е всякога вратата, / а мракът спи и през деня във стаите. Изказът на Далчев е пределно категоричен. Наречието „ всякога ” и разширената метафора „ мракът спи и през деня във стаите ” не оставят никаква пролука , през която да се „ погледне ” вътре в стаята. Но и да го направим , всеобхващащата тъмнина ще скрие всичко от погледа ни. Прекъсната е връзката със света. Животът е спрял. Той съществува , но само в екзистенциален смисъл – като разпадаща се , рушаща се материя. В отиващото си време „ Дъждът гризе мазилката ” , водостоците са счупени , „ и като пот по челото на болен / по сивите стени избива влага”. Естетическите пристрастия на автора към грозното и уродливото в живота , които са неделима част от действителността , намират съвсем убедителен израз в стихотворението. Чрез него , както и чрез конкретната предметност , Далчев влиза в естетическа полемика със символизма. Той прозаизира образите и лексиката; съзнателно руши музиката на стиха. Визията е потискаща и зловеща. Измеренията на тази мистична зловещност се сгъстяват в трета строфа: И снощи ( ти видя ли от прозореца? ), / когато писна ненадеен вятър, / разтвори се, затвори се вратата,… Действието отново се развива в мрака , който е обиталище на призрачното и тайнственото. Вятърът е „ ненадеен ” , дошъл изведнъж , стряскащ , събуждащ изконните страхове на човека. Той „ писва ”. Въображението се развихря , за да се материализира в отварящата се и затваряща врата. Нещо се е случило и то е свързано със смъртта – завиха нощни кучета на двора. Виещото куче в народните вярвания е медиатор между видимото и невидимото; между земното и отвъдното. Усещането за дяволското , страшното до този момент се градира , за да достигне своята кулминация в последната строфа: и черна сянка, дълга като копие, / разчупи се на каменните стълби… Черното в творчеството на Далчев не е просто традиционен символ на смъртта: то е част от естетическите му принципи за ролята на цветовете във веществения свят. Черната сянка се извисява над всичко , превръща се в доминираща визия. Тя е сравнена с дълго копие , което пробожда , причинява болка , убива. Но и самото то се пречупва при досега с камъка. Разрушението на смъртта е пълно. То се материализира художествено в призрака на мъртвия , който според християнската обредност на деветия ден се връща у дома: и аз видях, и аз познах там мъртвия, / когото преди девет дни заровиха. Мъртвият стопанин ще си дойде и ще си замине. Но ужасът на битието остава. Домът е разрушен. В него може да живее само дяволът , злото , страхът… Къщата от дом се е превърнала в саркофаг. Тя е затворена за видимия свят , но се отваря към невидимото , към отвъдното , което е страшна и зловеща вечност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three + 15 =