Атанас Далчев – „Книгите”

Поезията на Далчев е поезия на философски размисъл, на вгълбеното наблюдение и самонаблюдение. Един от основните проблеми в художествения му свят е проблемът за познанието, за книгите и за интелектуалният опит. Книгата е ключов образ в поезията му и стихотворението разкрива драмата на интелектуалеца. Още чрез заглавието стихотворението насочва към основната си тема. То поражда у читателя една предварителна нагласа свързана с представата за духовните измерения на човешкия живот. Посвещението задълбочава представата за света на познанието и щрихира един мълчалив диалог с приятеля еродид. Лирическият АЗ още в началото разкрива своята тотална самотност с трагическото осъзнаване на своята липса на познание за обикновения живот. Книгата е един от пътищата да опознаеш света и хората, но интелектуалецът си задава въпроса дали книжното познание е истинският път към щастието и истината за смисъла на нашето съществуване. Лирическият герой е четящият човек осъществяващ себе си чрез книгите и драматично осъзнаващ отчуждението си от хората и живота. В този смисъл можем да определим жанра на поетичният текст като елегична изповед, равносметка на едно изтляло сред книгите съществуване. В драматичното напрежение между образа на разтворената книга и непостигнатото познание за хората и света съществуването на Аза е осмислено в плана на трагична ирония. Лирическият герой е престанал да бъде творческа личност. Любопитството към съдбата на живия човек е заменено от монотонното прелистване на страници – те са едни и същи и не са предпоставка за развитие. Признал, че не познава хората героят е носител на ограниченото ненужно знание: „Все сам, аз не познавам хората…” Повторението на епитета „чуждия, чужд” подчертава отчуждението. Въведен е мотивът за умората на книжния човек от безсмисленото и безсъбитийно съществуване. Преходът от „АЗ” към „ТИ” в лирическият изказ поражда една подкупваща диалогичност и копнеж по близост с други живи същества, а не само с прочетеното за чуждия живот. Съзнанието за излишност и ненужност разкрива самотата и празното съществуване. Драматизмът на изживяванията се сгъстява чрез представата за времето като безкраен кръговрат от дни и нощи. Той внушава усещането за безизходност и безперспективност. Всичко в текста внушава чувство за умора, изчерпване поради еднообразния ритъм на „изгряващите и залязващи дни”. Една след друга страниците в живота на самотника се откъсват от неуморния ход на времето. Така се поражда трагичното чувство за неудовлетворението и безвъзвратието на пропуснатото: „…до мене ти не стигна никога…” Истинският живот е подменен с измислен – този от книгите. В страниците почти са изместени дните – сравнението внушава, че все пак човешкият живот не е книга, която трябва да бъде прочетена, той трябва да бъде живян. Героят открива, че четящият подменя един свят с друг. Измисленият свят на чуждото слово се оказва непълноценен заместител на истинския. Стиховете носят горчивото самопризнание за онова, което човекът на мисълта и книгите печели, но и губи. В подтекста на изповедта се чете копнежът по простичките житейски радости. Той преобразува метафората, че книгата е прозорец към света. В неговия контекст книжното познание означава мъртвост. То закрива прозореца към истинския свят и неговите прости ежедневни радости. Финалът поанта разкрива трагичните последици за личността, която е загубила мярката в отношението си към книгите и желанието да се открие собствената вина като оценка на погрешен избор. Философските мотиви за стойностите на човешкия живот са основни за далчевата поезия.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen − three =