Атанас Далчев – “Болница”

Първата стихосбирка на Атанас Далчев “Прозорец”, излязла през 1926г., заявява присъствие на нов творчески свят в българската поезия. Далчев не се интересува от метафоричния език на инобитието. Търси неуловимите състояния на духа, дакосващ предметния свят на човека с терзанията на мисълта. Границата между тленно материално и духовно вечно изкушава поетичните сетива на Далчев. В живота на вещите в техния покой открива средата на неугасима духовност. Далчев се вглежда в предметите, разкрива тяхната мисливна тайна. Поетът се вслушва и разчита ритъма на древни, мъдри слова. Неговите сетива са болезнено раними. Далчев създава усещане за реално зримото, като особен акцент се поставя върху грозното. В естетиката на грозното Далчев открива кълна на красиво заченато начало. А то винаги носи светлоя взор на красиви помисли. Това е поезия, доловила човешкият размисъл, останъл “затворен” в болничната стая и опредметен от прозорците и вратите, от пътищата и колите, от балконите и огледалата – изобщо от всичко, с което е запълнено ежедневието на обикновения човек и което дори не се забелязва. Това прозаизиране в стиха – пределно въвеждане на обикновеното, крайната предметност на изображението; липсата на какъвто и да е външен патос и риторика; декламативност и отричане на пряко изразена социалност, е основното, което Далчев внася в новата поезия и което преминава в творчеството на следващите поколения творци. Стихотворението “Болница”, рисува едно затворено, зазидано, изолирано от живота пространство, в което няма цветове (“бялата варосана зала”, “бели легла”, “лица побелели”, “бели покривки” и “черни ръце”, “черни клони”). Картината е лишена и от движение – стихотворението е безглаголно, изградено е от звукове, които внушават мисловни настроения в “тишината и здрачът”. Създава се усещане за ужас и безисходност. Човекът присъства не като духовност, като личност а само с белезите на болното си тяло – “лица меланхални”, “черни ръце”. Този ужас е допълнен със “звънът на големия стенен часовник”, който отмерва времето на живота и преближава неминуемата, неизбежната, “близката смърт”. Смъртта е грозна реалност в поезията на Далчев. Лишена е от поетичната визия за предопределено инобитийно пространсво.показана е в нейната прозаичност. Метафоричните образи на Далчев натежават от особения философски обем на духовните послания. Предметният детайл загатва за цялосния, натежал от мъдрост, образ на света. Водещ композиционен елемент на поетичната архитектоника в поезията на Далчев е именно детаил от предметната реалност. Творецът не се интересува от художествения фрагмент на експресионизма, които се стреми да разруши цялото, да освободи противоречивата му същност, готова всеки миг да излее лавата на бунта.поетичната вселена на Далчев има своя ходожествена логика. Тя води към нов пространствен свят, в който вещите са ключ към значимото и същността в живота. Неговото битие е скрито в материалния обем на предмета. Този свят на тищина и покой разказва за вечно красивото в тленния миг на човешкия живот: Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът, и звънът, и звънът на големия стенен часовник сякаш тежките стъпки на близката смърт. Поезията на Далчев изправя човека пред необразимата философия на собствения му живот. Сложните трансформации на духа откриват простотата на обикновените неща. В тях е скрит и смисълът на човешкото битие. За това говори и Атанас Далчев в своите поетични изповеди. Човекът разпознава истината за света в своето страдание. Простотата на битието подсказва долемия смисъл на живота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten + nineteen =