Андрешко – Елин Пелин

В лицето на Елин Пелин българската литература има един класик в областта на прозата и най-големия художник реалист на селото. В творчеството му жизнената правда говори чрез думите и действията на героите му – селяните, които се явяват в своя истински, собствен образ, умело обрисуван. Елин Пелин разкрива и утвърждава ценностите, пресъздава живота на обикновените селски труженици и тяхната борба с несгодите. Когато някаква преграда се изпречва на пътя им, те се стремят да я преодолеят, когато нещо или някой потъпква ценностите им, те изграждат протестна стена между себе си и този, който се опитва да руши света им. Основният сблъсък е между бедния и богатия, между селото и града. Протестът на безправните и критиката срещу властници води до своето естествено продължение в разказа „Андрешко” – наказанието което получава гражданина, отсъдено от човека на народа и справедливо по законите на селото. В „Андрешко” главният герой по своеобразен начин изразява протеста си срещу държавата. Противопоставени са хитрият, духовитият, отрицателно настроен към законите, недоволен селянин и представителят на тези закони – съдия-изпълнителят с всичката му грубост и жестокост на господар, който е готов да си послужи и с камшик. Това са ярки образи от два враждебни свята, при което селянинът стои във всяко отношение по-високо. Изключително живо е обрисуван той, Андрешко – и чрез остроумната си и иронична реч, и чрез постъпките си, мотивирани от будната му съвест и любов към бедните трудови хора. При такъв начин на изображение на лицата и живота критиката е остра и задълбочена. „Съдията пак млъкна.Вече се смрачаваше. Конете едвам лазеха[…]Андрешко нито вече им подвикваше, нито махаше с камшика над тях.” Въвеждането в една мълчалива картина вмъква читателя в мислите на героите, които безгласно разсъждават върху собствените си проблеми и тревоги. Чувството за потиснатост се увеличава с рисунъка на природната картина – настъпва нощта, предвестник на мрака и опасността. Студът се наслоява, както по баира, така и в душата на съдията. Не само времето, но и мястото е настроено срещу него и не му предлага приветливо посрещане. Ядът, с който отвръща отразява сумрачното му настроение и нагласата му към непознатото. „Карай, хей, шоп! Ще помръзнем!” Арогантното му поведение не се нрави на селянина, но не му прави голямо впечатление. Той само телом съпровожда този чужд човек, мислите му отдавна са отлетели при неговите съселяни и се занимават с наближаващите там опасности. Съзнава, че е „носител” на „злото” в селото и чувството му за принадлежност и вярност към него го кара да мисли начин да предотврати това зло. Окончателното му решение е твърдо и непримиримо. „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне[…] Трябва да му се помогне – не може инак!” Потретянето на фразата обуславя крайното убеждение в правото на селянина и на решенията му. Силно вкорененото чувство за грижа и състрадание към близкия ръководи действията на Андрешко. Рязкото спиране определя точно момента, в който младежът излиза от дълбоките дебри на размисъла и с готовност за раздаване на справедливост стъпва здраво с двата крака в реалността. „Чакай, като че съм сбъркал пътя!” Андрешко разбира, че возейки този човек в каруцата си е допуснал грешка и пътя в тъмнината е объркан още от момента, в който се е съгласил да отведе този властник в селото. Увереността в правотата му се изписва върху неговото лице. Това вече събужда страха в сърцето на съдия-изпълнителя, а при богатите хора този страх винаги рефлектира в поведението под формата на високопарни заплахи:”Момче, опичай си ума, че не отговарям…Бой ще ядеш!” Но Андрешко вече му е обърнал гръб и в буквалния, и в преносния смисъл. Той стремително насочва каруцата към справедливия съд, където този градски грешник ще бъде третиран както заслужава и съден по закона на селото и природата. Именно такива са героите на Елин Пелин – готови да се защитят срещу всичко и всеки, със своите собствени средства. Появата на блатото смущава пътника и това ярко контрастира със спокойствието на всичко около него. Андрешко, конете, дори водата съзнават какво става. В този момент те са приятели с тъмнината и използват всяко обстоятелство за да покажат превъзходството си пред гражданина – враг на всичко живо но това място. Младежът все още не сваля маската си, все още крие намеренията си успешно и действията му като че ли са в полза на съдия-изпълнителя. „Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота.” Абсолютната изолираност на мястото лека полека се стеснява и задушава чуждия човек. Андрешко усеща страха му и го засилва чрез парливия си език:”Трябва и ние да сме патки та да излетим…” Бавно, но сигурно той разкрива пред съдията тежкото положение в което сам го е поставил. А той, панически продължава да пръска заплахи и псувни, уплашен до смърт. Откачането на единия кон от ока най-накрая дава на Андрешко дълго чаканият повод да подпише присъдата на своя пленник. Защото качвайки се на другия кон, той окончателно разменя ролята си с доскорошния властник. Показва му, че тук, на село, йерархията е друга и довеждайки го на своя земя, го подчинява на своите закони и на волята си. Сега той е господар и може да излезе от ролята на примирен каруцар. Съдията остава сам, не толкова физически, колкото духовно. Той не съзнава защо са се отнесли с него по този несправедлив начин и прибягва до последното унизително средство за да се спаси – към молбата:”Момче, не прави ката, моля ти се![…] Из тъмнината му отговори ехиден смях.” Андрешко съзнава пълното си надмощие и със силата на гласчето на подсъзнанието тихо му нашепва. Сякаш му казва как е заслужил това:”Не бой се господин съдия, не бой се…”. Селянинът не изпитва угризение да си тръгне, той не мисли че ще извърши грях спрямо тоя чужд човек, защото осъзнава, че е спасил своя приятел, чувства се свободен от арогантната властност на съдия-изпълнителя. Когато последния разбира че е оставен сам, насред студеното блато в тоя мрак, мрак покрива и душата му. Но до последно не се отказва от своята грубост. Когато тя не помага и сълзите в нощта, молещи за помощ не се чуват, тогава природата е свършила своята работа, казала е тежката си дума, вече е отсъдила. „Но тъмнината не му отговори.” Така се гради двойният завършек на разказа: първият, носи шеговитост и оптимизъм, вторият, макар и неназован, внушава тъга и безизходица, а двата в съчетанието си – типичния облик на Елин Пелиновия критически реализъм.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty + 8 =