„Албена” – Йордан Йовков

Красотата във всички нейни форми неизменно присъства в разказите на Йовков, в копнежите, стремленията и мечтите на неговите герои. Красотата – физическа и духовна, красотата в труда и човешките взаимоотношения. Тази красота при Йовков извира от самото сърце на изстрадалата българска земя, корени се в здравите, непоклатими устои на народния бит и психология, в ценностите, вярванията и обичаите на българина. В разказа „Албена” основна е представата за силата на женската красота, за омайващото женско очарование, което покорява човешките сърца и потиска злобата, завистта, ненавистта в тях. Цялостното излъчване на Албена ражда човешкото всеопрощение към греха й, „преобръща” човешките сърца от укорност за извършеното престъпление в загриженост за съдбата на красивата грешница. Топла, нежна и разкайваща се е красотата на Албена и именно тъгата, с която е заредена тази красота, я прави още по-силна, привличаща и омайна. Грехът на Албена е тежък, непростим, но тя искрено се разкайва, моли за прошка съселяните си и с това свое поведение, с красотата си в сбогуването си с тях предизвиква искрените им сълзи. Красотата на Албена е толкова ярка и „натегнала от мъка”, че действа като укротяваща магия върху селяните и жалостта им към грешницата потиска всички други чувства в сърцата им. Грях е да похитиш и „затвориш” тази красота. Тя е толкова силна, омайваща и опияняваща, че може да предизвика престъпление, да доведе до признание за извършено престъпление, да разруши семейства, традиционни ценности и нрави. С открояването на тази разрушителна сила в себе си, красотата отново пробужда ненавистта, завистта, но остава като незаличим спомен в съзнанието на хората със своята необикновеност. В творчеството на Йовков доброто тържествува над злото, красивото над грозното, любовта над омразата. Доброто, красотата, любовта са вечни ценности в Йовковия свят, а греховността е временно състояние на човешката душа, грехът винаги носи в себе си изкуплението. Най-тежкият грях за Йовков е отнемането на човешки живот. Йовковите герои често вършат грях заради любовта. Това е така, защото те непрекъснато я търсят, вярват в нея, търсят взаимност в чувствата си. „Прощавайте!… Млада съм, сгреших. Прощавайте!” Искреното разкаяние на грешницата, нейната ослепително-тъжна хубост превръщат хорското злорадство, ненавистта и сплетните в загриженост и жалост за младата жена, а карнавалното зрелище на отвеждането й от стражарите – в тъжен, драматичен ритуал на сбогуване с жената, която е олицетворение за цялото село на красота и притегателна сила към живота. Искреното разкаяние на Албена, жестът на прегръдката и целувката за детето й, същото, което по „пръст божи”, според хората, я издава, трогва дълбоко хората и извиква сълзи в техните очи. Има нещо емблематично в това, че именно дядо Власю, който най-яростно негодува срещу Албена: „Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда на нея, тази гивиндия…” – после, в мига, когато цялото село плаче за младата жена, най-пламенно я брани: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!” Тези думи на стареца претърпяват и нова метаморфоза – в „Кучката… развали още една къща!”, – когато се разбира, че младият и красив майстор на камъните в мелницата е убиецът на съпруга на Албена Куцар. Албена и Нягул са красиви, лъчезарни, жизнени. Любовта между тях е истинска. А Куцар, сякаш „не жив човек, а вещ”, неугледен, тромав и прост човек, извършва грях, като оковава красивата Албена. Силната, пламенна любов не може да бъде окована, тя преодолява всички пречки, и дори когато е греховна, не загива, а остава като неугасващ спомен в хорските души за нещо необикновено, чудно и красиво. С признанието на Нягул жалостта на хората към Албена изчезва. Жените се изпълват с омраза към нея, заради хубостта й, заради това, че е изживяла нещо необикновено, истинска, драматична, разтърсваща любов. Мъжете завиждат на Нягул, че Албена го е дарила с любовта си. Старите негодуват, че грешницата разваля две семейства. Красотата на Албена, любовта й към Нягул, тежкият й, непростим грях разрушават тези ценности и добродетели и се превръщат в олицетворение на драматичен, красив живот, на всепоглъщаща любов, която, макар и с тъжен финал, остава като знак на непреодолимия човешки копнеж по пълнотата на живота, по истинското, споделено щастие в сливането на сродни души.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nine + 10 =